Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Точно като при Бостънското чаено парти — беше се изхилил Кейлъб, сравнявайки замисленото от баща му с прословутото нападение на Семюъл Адамс през 1773-та, при което „Синовете на свободата“, маскирани като индианци от племето мохоук, бяха изхвърлили в пристанището големи бали от скъпия английски чай „Дарджилинг“ на стойност хиляди златни долари. Това се помнеше като една от най-оригиналните и успешни психологически операции в историята на страната.

Но Семюъл Адамс и неговите съмишленици — саботьори бяха изхвърляли чай, а не бяха сваляли самолети.

— Да тръгваме! — викна Джеръми през страничния прозорец. Той натискаше клаксона си както всички останали и напредваше със сантиметри по претъпкания с коли мост. Вече минаваше два часа и задачата му трябваше да бъде изпълнена — не се допускаха никакви извинения. По залез Джеръми трябваше да „осигури“ една бетонобъркачка и да я закара до склад в югоизточната част на Окръг Колумбия. Друг от свещениците на Финеас — един от „самотниците“ — щеше да го посрещне там с допълнителни инструкции.

— Заради татуировката от вътрешната страна на клепача сме съгласни да те изпробваме — беше му казал Елис, — но ако наистина искаш да се присъединиш към нашата борба, трябва да се докажеш.

Очевидно това беше първото изпитание.

— Махнете това нещо от пътя! — викна един минаващ мотоциклетист.

Джеръми чак сега забеляза, че създалата се „тапа“ на моста бе причинена от две коли, които се бяха чукнали леко в другия му край. Пострадалите шофьори като че ли бяха заети главно с това да си разменят мръсни жестове, отколкото да се занимават с повредите на колите си.

„Откъде, по дяволите, ще взема бетонобъркачка?“ — мислеше си Джеръми, когато движението внезапно се ускори. Пред него се откри целият Вашингтон, мерна се върхът на паметника на Джордж Вашингтон, който се издигаше над мемориала „Линкълн“.

В главата му се въртяха десетина въпроса и половината от тях бяха свързани с редник Джейн.

Какво правеше тя в „Хоумстед“? Какво би могло да я свързва със същите мъже, които лично бе наредила да се ликвидират в Индонезия? Ако беше под прикритие, защо ЦРУ или ФБР не му бяха съобщили да я очаква? А ако играеше за двете страни, защо не го бе издала?

Джеръми настъпи педала на газта и зави в посока, за която не бе и помислял. Там някъде в града на монументите Кейлъб поставяше основите на големия катаклизъм. Той се похвали, че предишните атаки били само загрявка. Но това, което щяло да последва, щяло да се учи от децата в училище.

Децата.

Джеръми така стисна кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. При цялата тази бъркотия не беше си и помислял за евентуалните последици за семейството му. Каролайн и децата живееха само на шейсетина километра южно от града и очевидно щяха да бъдат изложени на голяма опасност.

— Мамка ви, копелета — изруга Джеръми, имайки предвид Елис и Кейлъб и цялата шайка свещеници на Финеас.

Обади се на Каролайн , това беше първата мисъл, която му хрумна в главата. Но какво би станало, ако Елис бе пратил някой да го следи? Ако това беше само тест за вярност?

Но как би могъл да узнае, замисли се отново Джеръми, позволявайки на чувствата да спорят с професионалната логика. И двамата с Каролайн имаха нови телефони „Куантис“, който можеха да бъдат подслушвани само от Джордън Мичъл и „Бордърс Атлантик“. Между другото Мичъл също знаеше за акцията му.

Джеръми измъкна решително мобилния телефон от джоба на якето си. Сега Каролайн би трябвало да е в службата си. Всичко, което трябваше да направи, бе да се обади у дома и да остави съобщение. Нещо просто, от рода „Махай се, по дяволите, от града, докато градът не е отишъл по дяволите!“

Той погледна през огледалото за задно виждане дали някой не го следи. Не забеляза нищо особено. Промени няколко пъти лентите, като се опитваше да забележи евентуална „опашка“ — надясно към Индипендънс авеню, после отново надясно към Инфант Плаза. Никой не го последва.

Направи го! — подтикваше се Джеръми. Моралистите, може би, щяха да спорят дали е имал право да се опитва да спаси само своето семейство, а не е помислил за хората от отряда или за приятелите си. Но пък на моралистите едва ли им се бе случвало да се изправят пред вероятната гибел на съпругите и децата си.

— Ало, обадихте се на семейство Уолър — гласчето на седемгодишната Мади изчурулика в ухото на Джеръми. Макар че й липсваха няколко зъбчета, тя все пак бе успяла да запише правилно съобщението. — Сега точно си играем навън, затова оставете съобщение след сигнала.