Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Трийсет години по-късно „Бордърс Атлантик“ израсна като огромен хипопотам в средите на международния бизнес, разбира се, не и без помощта на милиардите долари, осигурени от Мичъл. Фирмата имаше представители в 117 страни и голяма мрежа от агенти. Кадрите НОП, работещи в „Бордърс Атлантик“, играеха и от двете страни на линията, предлагайки на компанията каквото й беше нужно, за да увеличава пазарния си дял, а на правителството на САЩ — необходимата информация, касаеща националната сигурност.

„Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни, но те всички са мои.

Мичъл през цялото време е знаел, че някой от Белия дом бе в дъното на атаките срещу „Бордърс Атлантик“ — а защо не и самият президент? Но как? И защо бе пропилял толкова много време и усилия, насочвайки своите най-добри програмисти и криптолози да се занимават с това?

Какво се очакваше да разкрие самата тя? Цялата тази история за дуела, за умрелия отдавна държавник и за честа изглеждаше повече като акт на високомерие в облицованата в тъмно дърво заседателна зала.

„Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни…

Сирад все още шофираше към офиса си, когато нещо привлече вниманието й. Беше само отражение, мигновен проблясък в ъгъла на страничното й стъкло, който обаче проблесна в главата й като мълния. И внезапно всичко доби смисъл — цялата суматоха, всички приказки за дуела и честта… дори и атаките срещу „Куантис“.

„Бордърс Атлантик“ може да е пълна с тайни — усмихна се тя, завивайки към охранявания вход, — но изглежда, че Джордън Мичъл най-накрая откри пред мен начин да запазя няколко от тях за себе си.

Никой не забеляза малкия самолет „Маунтийн Гоут“, който кръжеше над замръзналите гъсталаци на тундрата на стотици километри южно от Прадхоу Бей, Аляска. Тези издръжливи „работни коне“, предпочитани главно от пилотите контрабандисти, бяха позната гледка в този щат, в който имаше повече самолети на глава от населението от, където и да било. А и местността бе твърде изолирана — съвсем близо до Северния полярен кръг и на десетки километри от всяко населено място.

— А какво ще кажеш за онова снежно поле точно под нас? — попита помощник-пилотът и посочи плоската блестяща ивица загладен от вятъра сняг, която изглеждаше достатъчно надеждна, за да издържи самолета.

— Ти си навигаторът — отвърна пилотът, намали оборотите на единствения двигател и зави надясно, спускайки самолета надолу с лек наклон.

— Ти май започна да обичаш тези таратайки — каза помощник-пилотът, впечатлен от лекотата, с която колегата му управляваше малката машина. „Маунтийн Гоут“ — сравнително нова марка за авиокомпанията „Аляска Еър“, бе придобила известност с голямата си товароподемност и сравнително високата си скорост от 350 километра в час. Това правеше малкия самолет особено подходящ за полет като днешния.

— Трябва да се спуснем леко и едва да докоснем леда — обади се пилотът. — Никога не се знае какво има под ледената кора.

Но нямаше основание да се тревожи. Самолетът кацна леко, зави надясно и спря близо до гигантска стоманена змия, която се проточваше на хиляда и триста километра от Прадхоу Бей до Валдес.

— Имаме само двайсет минути — каза помощник-пилотът. Разузнавателните клетки бяха подготвили всяка подробност на тази операция — от графиците за инспекционни полети на компанията „Аляска Пайплайн Сървис“ 41 41 Частна фирма за поддържане на големия петролопровод в Аляска. — Б.пр. до прогнозите за времето.

— Няма да се бавим — отвърна пилотът, вдигайки качулката на голямото си полярно яке над плетената вълнена шапка. — Тук е адски студено!

Двамата мъже изскочиха от самолета, нарамиха четирийсет килограмовите раници и тръгнаха в противоположни посоки. Всъщност работата им беше много проста. Петролопроводът „Транс Аляска“ може и да беше едно от инженерните чудеса на двайсети век, но беше съвсем уязвим дори и за най-елементарния саботаж. Беше дълъг 1300 километра, като при повече от седемстотин от тях тръбите бяха монтирани главно над повърхността и често пъти се крепяха на триметрови подпори, за да не пречат на мигриращите лосове и канадски елени да преминават безпрепятствено.

Повече от трийсет и пет милиона литра суров петрол преминаваха в огромната тръба със скорост десет километра в час, като налягането бе от сто грама на квадратен сантиметър. Петролът бе затоплен и със специални прибавки, които позволяваха да се намали вътрешното сцепление на течността и да се предотвратят нежелани задръствания. Тръбите бяха с диаметър около един метър и всяка двайсетметрова секция от бетон, стомана и изолация тежеше около трийсет и пет тона.