Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Здравейте деца, татко е — каза той, опитвайки се да реши какво да им каже. — Виж, мила… нещо ще стане. Ще трябва да идеш при родителите си за няколко дни. Още довечера. Още довечера, разбираш ли? Ще се обадя, когато мога, но тръгвайте веднага. Обичам ви.

Той изключи телефона.

— Що за съобщение беше това? — промърмори недоволен от себе си Джеръми. Никога не успяваше да бъде добър в нюансите.

Но тогава колата до него забави малко ход и Джеръми обърна внимание на нюанс от съвсем друго естество. Шофьорът се бе вгледал твърде дълго в телефона му. Погледът му беше твърде напрегнат.

Станал си параноик , звънна гласът на емоцията в главата на Джеръми, но постепенно професионалната логика надделя. „Това, че страдаш от параноя, съвсем не означава, че те не са зад гърба ти“ — помисли си той, направи остър завой и се насочи към „Адамс Морган“ 39 39 Голям търговски център във Вашингтон. — Б.пр. .

Сирад караше на север по Мерит Паркуей, опитвайки се да осмисли това, което Мичъл й беше казал. Въпреки че изпълнителният директор я беше направил отговорник на проекта „Куантис“, той продължаваше да не й разкрива някои от най-важните подробности. Отгоре на това, загадъчният й шеф още от самото начало знаеше за истинския й работодател — ЦРУ. „Бордърс Атлантик“, както и изненадващо голям брой от големите корпорации в САЩ от години сътрудничеха на разузнавателните агенции, предлагайки изпълнителски постове на действащи агенти. ЦРУ го наричаше неофициалното прикритие (НОП) — елитни шпиони биваха внедрявани в производствени, финансови, вносно-износни и комуникационни сектори и събираха информация, до която обикновените агенти просто не можеха да достигнат.

Но с времето нещата ставаха все по-трудни. По традиция агентите на ЦРУ бяха част от дипломатическите корпуси — така офицерите за свръзка в посолствата зад граница притежаваха служебни документи от Държавния департамент и се радваха на дипломатически имунитет, в случай че ги откриеха или „осветяха“. Но един НОП нямаше подобен имунитет — ако го откриеха, той отиваше в затвора до края на живота си или дори по-лошо.

Въпреки рисковете — или, може би, именно заради тях — елитните оперативни служители предпочитаха да работят като НОП. Чуждите правителства вече наблюдаваха дипломатите с толкова голямо внимание, че напълно ограничаваха възможностите им за събиране на разузнавателни данни — там агентите можеха само да си побъбрят по коктейлите, да разглеждат открити анкети или да разчитат на случайни наблюдения. Висшите корпоративни чиновници обаче имаха възможност да предлагат пари. И понеже парите изкушаваха алчните, а алчността надделяваше над строгото спазване на правилата дори и в най-подозрителните държави, НОП бяха свободни да правят подкупващи предложения и да купуват всеки, до когото не биха могли да стигнат по други пътища. В един свят, управляван от големите мултинационални корпорации, чийто капитал нерядко бе по-голям от брутния национален продукт на редица държави, бизнесът се въртеше именно така. Парите, а не верността към родината бяха ръководният принцип.

Сирад и нейният контрольор от ЦРУ — господин Хох, знаеха всичко това, когато Мичъл й бе възложил проекта „Куантис“. Но сътрудничеството на Мичъл с нейната агенция беше много по-дълбоко, отколкото тя предполагаше. Макар че отначало никой ней беше съобщил това, изпълнителният директор на „Бордърс Атлантик“ също беше търкал навремето наровете във Фермата. След като беше завършил университета в Дартмут в края на 60-те години, той бе ангажиран по времето на Студената война и бе внедрен първо в академичните среди в Перу, а след това бе навлязъл по-дълбоко и бе работил в международен търговски център в Чили.

Мичъл бе използвал 400000 долара, дадени му от ИТТ 40 40 Интърнешънъл Телеграф енд Телефон — една от най-големите телекомуникационни компании на САЩ. — Б.пр. , за да закупи един „Груман Гуз“, да наеме пилот и секретарка и да прехвърля към Съединените щати и обратно жизненоважна информация за южноамериканската държава. Работейки с мултинационалния ИТТ той бе помогнал и за свалянето и последвалото убийство на Салвадор Алиенде през 1972 г. В резултат на това ИТТ получи чилийската мед, от която толкова се нуждаеше за телефонните си линии, а ЦРУ разработи мрежа за разузнавателна информация в тази част от света, която отчаяно се опитваше да спаси от съветската експанзия.