Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Сирад наблюдаваше как шефът й зае позата за дуел и изпъна рамене перпендикулярно на мястото, където тя стоеше.

— Противоречието е следното: подготвяйки сина си за дуел за честа на семейството през 1801-а, Хамилтън твърдял, че един джентълмен винаги трябва първия път да стреля встрани. Ако това не било достатъчно да се успокоят буйните страсти, то тогава вторият куршум лесно би намерил целта.

Мичъл се втренчи в Сирад и насочи пистолета към краката й.

— Можеш да си представиш празнотата в корема на младия човек, когато е стоял до реката в Ню Джърси в онази съдбовна утрин и се е опитвал да реши дали да последва съветите на баща си, или да направи така, както му подсказва инстинктът. Според повечето сведения той бил възпитано и кротко момче. И сигурно е разчитал на първия изстрел.

Сирад се опита да изглежда отегчена. Беше дошла със собствената си информация за президентската хитрост й алчност.

— Лека мъгла се стелела над Хъдзън, докато секундантите приготвяли оръжията. Филип сигурно е усещал струйките пот, търкалящи се по гърдите му и попиващи в дантелената риза и в жилетката.

Мичъл дръпна назад ударника, чу се острото двукратно изщракване.

„Той наистина обича тия неща — помисли си Сирад. — Обича силата, обича да държи живота на другите в ръцете си“.

На лицето му беше изписано същото изражение, както и преди шест месеца, когато грубияните от седемнайсетия етаж я бяха проснали на една маса, за да наливат газирана вода в гърлото й. Тя си спомняше как той стоеше над нея, докато й задаваха въпроси, на които не можеше да отговори, и поглъщаше жадно страданията й, наслаждавайки се на властта си.

— Заели са местата си, после се чул гласът на неговия секундант — „Готови“ и Филип заел позиция. После, според всички сведения, двамата мъже вдигнали пистолетите и стреляли. Филип последвал съвета на баща си и не се прицелил. Неговият противник или не е знаел поговорката „благородството задължава“, или просто е искал да оцелее. Филип бил уцелен с куршум в корема, който засегнал гръбначния стълб. След ден и половина починал — имал е достатъчно време да премисли съвета на баща си, не мислиш ли.

Сирад наблюдаваше как Мичъл издига пистолета нагоре и го изравнява с дясното си рамо. Стояха на двайсетина крачки — стандартното разстояние за дуел.

— И това създало неудобното противоречие, с което е трябвало да се пребори Хамилтън три години по-късно — продължи Мичъл. — Представата за умиращия му син. И чувство за морален дълг — дълг, поставящ честа над всичко друго. Буря от гняв, дълг и отчаяние.

— Дойдох да ви кажа, че идентифицирахме хората, опитващи се да проникнат в „Куантис“ — каза Сирад. Тази пантомима доста й напомняше за удоволствието, което Мичъл изпитваше при проявите на слабост у другите.

— И така, фамилията Хамилтън отново печели предимството на първия изстрел — продължи Мичъл. — „Готови с оръжията!“ — виква секундантът.

Мичъл насочи пистолета право към Сирад. Тя се втренчи в черната дупка на дулото.

— Ръцете, държащи оръжията, се вдигат постепенно — говореше той, като че ли разказваше личен спомен. — Слънцето блести върху метала. Птиците замлъкват. Въздухът е изпълнен с мириса на бор, на свежо окосена трева и на все още незапален черен барут.

Той гледаше напрегнато, прицелваше се внимателно, насочил дулото право между веждите на Сирад.

— Позиция за стрелба!

ЩРАК!… Ударникът падна, а той отмести дулото едва в последния момент.

— Един мъж пада смъртно ранен. Хамилтън.

Сирад реши, че той произнесе думите доста многозначително.

— Също като сина си, умира след ден и половина. Ден и половина, за да преосмисля цената на честта, борейки се с пристъпите на агонията.

Мичъл наведе пистолета и поклати глава.

— Някои твърдят, че спусъците на тези пистолети са много бързи и че Хамилтън е стрелял твърде рано заради стреса или от неопитност.

— Става дума за човек от Белия дом — каза Сирад. Опитваше се да не показва колко много я притеснява поведението му.

— Но не е било заради спусъка. Това е твърде лесно обяснение.

— Разбрахте ли какво ви казвам? Агенцията по комуникациите към Белия дом стои зад всичко това.

— Много лесно обяснение за хора, които не разбират как полагането на една клетва може да промени човека.

Двамата сякаш водеха съвсем отделни разговори.

— Защото човек, който е жертвал живота на собствения си син заради честта — продължаваше Мичъл с все по-патетичен глас, — никога не би изменил на убежденията си заради самия себе си. Той би гледал на обстоятелствата почти с насмешка и би казал: Историята ще ме запомни по-скоро като съвестен служител, отколкото като егоист. По-скоро бих умрял като почтен човек, отколкото да живея като негодник.