Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Г-н президент — чу се един глас, — аз съм д-р Хернандес. Помните ли ме?

Лекарят на Белия дом изглеждаше ужасен от гледката. Хлътнали очи, загуба на двигателни умения, неясна реч, отпусната кожа, дезориентация и дори халюцинации. През годините във Виетнам беше виждал често ефекта от безсънната психоза, настъпваща при продължително лишаване от сън. След четиридесет и осем часа без почивка на бойното поле много способни мъже се бяха превръщали в гугукащи бебета. А този мъж бе изкарал цели четири денонощия на крак.

— Хернандес… испанският… л-лекар… — с труд промърмори Венабъл. — Безгръбначни страхливци. Убиват невинни жени и деца. Варварство. Зло, в името на религията… не забравяйте да кажете на Чейз, че това съобщение не пасва с…

— За бога, докторе, той мисли, че произнася обръщението си от понеделник вечерта — каза Ошински. Двамата с Хавлок седяха шокирани на дивана. — Той дори не знае, че сме тук.

Президентът отново се загледа в органа, пръстите му се местеха странно под импулсите от мозъка му и създаваха какофония от пискливи и хаотични звуци.

— Докторе, може ли за момент?

Вицепрезидентът хвана лекаря на Белия дом подръка и го поведе към мястото, където седяха Ошински и съветникът по националната сигурност. Андреа Чейз се приближи към тях и всички сведоха глави.

— Трябва да направим нещо — каза Бийчъм. — Дадох му дозата, която му предписахте, и вижте — никакъв резултат. Той очевидно е откъснат от действителността.

— В моменти на извънреден стрес това е напълно възможно, но може да бъде и много опасно — каза д-р Хернандес. — Човешкото тяло може да кара седмици без храна, дни без вода, но бързо се пречупва без сън. Когато съзнанието му се пренастрои, той бързо ще се оправи, но клинически…

— Мамо! Мамо, свърших си урока! — викна президентът. — Искам да си играя!

— За бога някой да махне ония репортери от Южната ливада! — викна Ошински.

Всички погледнаха към телевизионния екип, който се готвеше да предава на живо. Очевидно още не бяха забелязали нищо необичайно в Овалния кабинет.

— Аз ще се погрижа за това — каза Чейз и изтича навън.

— Докторе, трябва да дадем успокоително на президента, и то веднага.

Бийчъм беше категорична.

— От медицинска гледна точка е необходима просто още една инжекция — рече д-р Хернандес — Но това не е обикновен случай, Елизабет. Страната е в криза, а медикаментите, които трябва да му предпиша, ще го лишат напълно от съзнание. Сигурна ли сте, че можете да вземете подобно решение?

— Ако ти не можеш, аз мога! — изрева Ошински. — Погледнете го, докторе! Той е добър и възпитан човек. Наистина ли искате историята да го запомни как е викал майка си? За бога, сложете бедното копеле да спи.

Всички бяха забравили факта, че говорят високо в присъствието на Венабъл.

— Елизабет, още ли сте тук? — внезапно каза президентът. Той стана от органа и се отправи към тях, сякаш току-що се бе събудил след приятна дрямка.

— Това е симптоматично — каза д-р Хернандес и огледа Венабъл, като че ли беше поредният интересен случай при сутрешна визитация. — Мозъкът може да се стабилизира временно и после отново да изпадне в деменция.

— Доктор Хернандес — каза учуден президентът, — какво ви накара да дойдете тук?

— Инжектирайте го — каза Бийчъм.

— Инжекция ли? — попита Венабъл. Очите му отново блеснаха диво, но веднага след това раменете му се отпуснаха. Бе изчезнал обратно в хаоса на изтерзаното си съзнание.

Сирад се събуди. Бе спала на някаква маса, покрита с палто, което бе намерила зад една копирна машина. На пода до нея тихичко похъркваше Хамър фенът, а Рави се бе наместил на дивана.

— Как може да спите до това нещо? — попита „Не мога да топя в манджата“, имайки предвид главно помръдващия в съня си вълнови теоретик.

— А, усетил си — рече тя, избутвайки палтото от себе си и сбръчквайки нос. — Вони като кофа за боклук.

— Това е дъхът му — каза „Не мога да топя“. Сирад се смъкна от масата и отиде до него. Той играеше на някаква електронна игра.

— Уф — потръпна Сирад. — Как работите с него?

— Нямаме избор. Той е блестящ и ни трябва.

Сирад поклати глава, изразявайки смайването си. Почисти паяжинките от себе си и се замисли какво още трябваше да свърши.

— Трябва да се върна в града и да говоря с Мичъл — каза тя. — Наясно ля сте какво трябва да правите, докато ме няма?

Стенният часовник й казваше, че е пропиляла доста повече време от предвиденото.