Дейвид Морел - Ловци на време

— Води към мината — каза Аманда.

Двамата поеха по него, следвайки коловозите, които се простираха към планината. Франк сякаш чуваше тракането на колелата и тропота на копитата на движещите се тежко безброй фургони, които отиваха към мината, пълни с храна, и се връщаха, натоварени със злато. Пътят като че ли водеше към самото сърце на планината. След едночасово ходене пред тях изведнъж се показа върхът. Кучетата се върнаха, но се държаха на дистанция.

Рей спря и ги изчака. Извади запалката от джоба на гащеризона си и започна да отваря и затваря капачето й.

— Защо изостанахте? Коляното ли те боли?

— Мога да се справя с него.

— Ако ти създава проблеми, трябва да знам. Не мога да си губя времето в чакане да ме настигнете.

— Ще се справя.

— Искам да кажа, че ако не можеш да вървиш в крак с мен, може би трябва да взема пушката, за да не ти тежи.

— Тя не е тежка.

— Бих пийнал още вода.

Бейлинджър му подаде едно шише.

— Останаха само пет.

— Не са достатъчни.

— Може да я пием пестеливо, така че да стигне до полунощ. Най-важното е да мислим позитивно.

— Наслушах се за позитивното мислене, когато бях в морската пехота. — Рей отново отвори и затвори капачето на запалката си. — Аманда ти е дала лоша представа.

— Лоша представа?

— Случилото се там беше самозащита.

— Не бих могъл да знам това. Не съм го видял.

— Той тръгна към мен с камък в ръка.

Франк забеляза, че Рей не назова трупа с име.

— Мъжът трябва да се защитава.

— Дяволски си прав. — Рей прибра запалката си.

Тримата отново тръгнаха по стария път към планината. Лошо предчувствие обхвана Бейлинджър, питайки се защо градът не е бил построен близо до основните си купувачи.

Аманда посочи напред.

— Мисля, че виждам мината.

Докато склоновете от двете страни бяха затревени, този пред тях беше гол. Покриваха го само едри камъни. В долния му край Франк забеляза нещо като железопътна линия, която излизаше от скалите.

Пред погледа им се показаха руини, купчина дъски, където няколко големи сгради се бяха срутили. Вятърът разнасяше прахоляк.

— Няма трева. Няма дори бурени — отбеляза Бейлинджър.

— Добивът на злато превръща земята в пустош. — След дългото мълчание гласът ги стресна. — Рудата е била откъртвана с големи чукове, дълбана със сонди, взривявана с експлозиви. Изтощените мъже са пълнели вагонетките и са ги бутали по релсите. Когато са излизали от мината, са използвали спирачките на вагонетките, за да не полетят надолу по склона. В някогашната сграда от лявата ви страна са раздробявали рудата с парни дробилки. Получените парчета били смесвани с течна отрова — разтвор на натриев цианид, която отделяла златото от стритите на прах камъни. Обаче цианидът не е единствената причина за безплодието около вас. Другата съставка, която са употребявали за отделянето на златото, била сярната киселина.

— Затова ли градът се намира на голямо разстояние от мината? — попита Франк.

— Изпаренията на киселината се разнасяли на километри оттук — отговори Господарят на играта. — Много от миньорите са умирали от белодробни заболявания.

Слънцето се скри зад планината. Здрачът донесе хлад.

— Къде е входът? — зачуди се Аманда. — Трябва да е на една линия с релсите.

Те се запътиха към мястото, където релсите се изкачваха под ъгъл към стръмния склон. Свлачище бе затрупало горната им част.

Крачейки между Рей и младата жена, Бейлинджър се закатери, а под краката му се откъртваха камъни. Той спря на площадката и се изправи пред скалната стена.

— Вероятно тук е бил входът — обади се Рей. — Точно където стоим.

— Тунелът сигурно се е срутил — заключи Франк, но внезапно обзелото го подозрение го накара да добави: — Или е бил затрупан заради играта.

Аманда погледна към ожулените си длани.

— Няма начин да го разкопаем с голи ръце.

Сянката, под която стояха, се издължи и стана по-студено.

Бейлинджър се замисли за евентуалните възможности.

— Господарят на играта не би поставил на пътя ни препятствие, ако няма начин да го преодолеем.

— Експлозив би свършил работа — каза Аманда.

— Но къде, по дяволите, ще намерим такъв? — Рей махна отчаяно. — Ако господин Позитивно мислене разсъждаваше с главата си, щеше да донесе експлозива, сложен под моста. Но сега е твърде късно да се връщаме за него.

— Ти щеше ли да рискуваш да го носиш? — попита го Франк. Рей избегна погледа му. — Както и да е, и без това нямаме радиопредавател и не знаем честотата, с която да задействаме детонатора.