Дейвид Морел - Ловци на време

— Мината — каза Рей.

Аманда посочи предмета, заровен в тинята на язовирното дъно.

— Най-сетне се сетих какво е онова нещо — миньорска вагонетка.

— Пълна със злато — добави Бейлинджър.

Рей прошепна:

— Залата на записите.

— Какво? — Бейлинджър се обърка от смяната на темата.

— Господарят на играта ни даде следа, но ние не разбрахме каква е. Връх Ръшмор. Залата на записите.

— Все още не разбирам.

Аманда му обясни:

— Той ни разказа, че когато започнали да дялат лицата на президентите на връх Ръшмор, Голямата депресия била в разгара си. Инициаторите за изграждането на паметника били толкова разтревожени да не би размириците да съсипят страната, че построили камера под монумента. Намерението им било там да бъдат запазени жизненоважни документи, като Декларацията за независимост. Обаче Депресията отминала, рискът от социален хаос изчезнал и в крайна сметка единствените документи, които били запечатани там, са тези, описващи историята на паметника.

— В недрата на планината — каза Рей възбудено. — По дяволите, той ни е дал отговора, а ние не сме го проумели! Гробницата е в една от тези планини. В мината. — Той погледна трескаво часовника си. — Почти три и половина е. — Хвърли изучаващ поглед и на стрелката на GPS приемника си, прецапа потока и забърза през буренака към планината.

Франк изчака, докато мъжът се отдалечи достатъчно. След това свали шапката си, избърса потта от челото си и махна слушалките. Свали също и тези на Аманда, залепи микрофона на крака си, така че Рей да не може да чуе разговора им.

— Какво искаше да ми кажеш?

— За онази купчина дъски — отвърна тя.

— Какво за нея?

— Там има труп.

— Подуших миризмата му.

— Споменах един мъж на име Дерик. Рей го преби до смърт.

— Преби го до… — Бейлинджър се задави от неизречената дума.

Блекбърито завибрира в джоба му. Още замаян от силната емоция, той вдигна телефона до ухото си.

— Сложи си слушалките или ще взривя експлозива! — нареди гласът.

Франк вдигна глава към небето и отговори:

— Джонатан, тази част от играта достави ли ти удоволствие?

— Не ме наричай Джонатан. Аз съм Господарят на играта.

Аманда изглеждаше изумена, че Бейлинджър знае името му.

— Забавно ли ти беше да гледаш как пребиват някого до смърт? — повтори въпроса си Франк.

— В играта нищо не е планирано предварително. Никой не би могъл да предскаже, че побоят ще се случи.

Бейлинджър притисна блекбърито до ухото си.

— Но на теб достави ли ти удоволствие, че се случи?

Мълчанието се проточи.

— Да — отговори Господарят на играта. — Забавно ми беше. Сложи си слушалките!

— Стоя толкова близо до Аманда, че ще убиеш и двама ни, ако взривиш експлозива. Обаче ти викаш за мен, не го забравяй. Аз съм твоят аватар. Ще бъде като да убиеш самия себе си.

— Да убия себе си? Сега да не се правиш на психоаналитик? Да не мислиш, че като си посетил всички онези психиатри, си станал един от тях?

— Имаш интересна представа за човешкия характер. Чудя се дали някога си стъпвал при психоаналитик.

— Казвам ти го за последен път. Сложи си слушалките.

— Гласът бе натежал от ярост.

Франк отлепи микрофоните от панталона си. Подаде наАманда нейните слушалки и си сложи своите.

Мигновено прозвуча гласът на Рей:

— Какво обсъждахте, дето не искахте да го чуя? — Беше застанал сред тревата на стотина метра от тях и ги гледаше.

— Просто обсъдихме някои дребни аспекти на играта — отговори Бейлинджър.

— Като например?

— Всъщност разговорът беше личен, за някои интимни неща, и не искахме да те караме да се чувстваш неудобно.

— Глупости! Тя ти е казала какво има под купчината дъски.

— Хей, всички сме забъркани в това. Няма нужда да се пазят тайни.

Рей не отговори. Дори и от разстояние си личеше, че е ядосан. Обърна се и продължи на запад в посоката, която сочеше стрелката на GPS устройството му.

Като поеха през тревата след Рей, Аманда изяде още един енергиен десерт. Тя разказа на Франк какво се бе случило от момента, в който се бе събудила в стаята си. Тревогата, която той изпита, бе не по-малка от нейната, докато слушаше за премеждията му от събуждането сред руините на хотел „Парагон“. През цялото време Бейлинджър поглеждаше надясно към отново появилите се две кучета, които вървяха успоредно с тях на петдесетина метра разстояние. Той вдигна пушката си и те побягнаха.

Рей се взря надолу към нещо в тревата. Това, което откри, явно го развълнува, защото закрачи още по-бързо към планината. Когато Франк стигна до това място, видя стар коларски път с дълбоки коловози.