Дейвид Морел - Ловци на време

— Не са компактдискове. Видеоигри са. Едната не съм я чувал никога, но другата е Голямата кражба на коли. Моите хлапета играят на нея. Казах им да спрат — бива ли деца на полицай да се занимават с игри, в които става въпрос за кражба на коли и побой на проститутки, — но съм сигурен, че продължават да играят зад гърба ми. — Той отвори кутийките. — Нищо чудно, че са ги оставили. Дисковете ги няма.

Предмишницата на Франк продължаваше да пулсира. Краткият разговор не успя да разсее напрежението му.

— Не сме приключили с търсенето.

— Знам — каза Ортега. — Както обикновено, забравихме за избата.

Докато слизаха, Бейлинджър усети как гърдите го стягат и му става трудно да диша. Въздухът замириса на влага. Оказа се, че избата е едно-единствено, дълго и слабо осветено помещение със стари тухлени стени и плетеница от тръби. Бетонният под беше напукан, пещта — засипана с пясък. Под бойлера имаше ръжда.

— Четири милиона долара за тази къща? — промърмори Кокран. — Че тя си плаче да бъде съборена.

Репликата му не успокои Франк. Той не спираше да се оглежда, но от Аманда нямаше и следа.

— Кога проверихте за последно дали не се е прибрала вкъщи? — попита Ортега.

— Началникът ме откара първо там. Взех една нейна снимка. — Той я извади от джоба на сакото си. Беше я намерил в кутията от обувки, която Аманда държеше на една от лавиците в гардероба си. На снимката се виждаше как тя си играе с ирландския сетер на родителите й в задния им двор в Кънектикът.

Ортега я разгледа внимателно.

— Колко е висока?

— Сто шейсет и пет сантиметра. Тежи петдесет и четири килограма. — Гърлото на Бейлинджър се сви. Когато я спаси от хотел „Парагон“, тя беше много слаба. Трябваше да положи доста усилия, за да я убеди да яде повече и да възвърне нормалното си тегло.

— Какъв цвят са очите й? От снимката е трудно да се каже.

— Сини. Светли. Дори леко прозрачни.

— А косата? Може ли да приемем, че е сламеноруса?

Франк кимна развълнувано. Той погледна с копнеж щастливо усмихнатата жена на снимката. Дългата до раменете й коса. Очарователната й брадичка и изящните скули. Изведнъж го връхлетя мъчителният спомен за подобен разговор, който бе провел с един от детективите, разследващи изчезването на жена му.

— Трябва да ви кажа нещо — промълви Бейлинджър.

— Да?

— Това вече ми се случи веднъж.

— Не ви разбрах.

— Съпругата ми също изчезна.

Мъждивите лампи в избата не можаха да скрият изненадата на Ортега.

— Тя приличаше на Аманда. — Франк усети как влагата прониква чак до костите му и потрепери. — Началник Кокран е споменал за хотел „Парагон“, когато ви се е обадил.

Ортега кимна мрачно.

— Намерих съпругата си в този хотел. Мъртва. — Спомените накараха ръцете и краката на Бейлинджър да се вцепенят. Дишането му се учести и той се замая. — Там намерих и Аманда.

Погледът на Ортега се изостри.

— Физическата прилика не е случайна — изрече на един дъх Франк, неспособен да говори по-бавно. — Знаем кой отвлече жена ми. Същият човек, който отвлече Аманда преди година. Той изпитваше маниакално влечение към млади жени с руса коса, сини очи и сходни черти. Ако не знаех каква е съдбата му, щях да предположа, че това е негово дело. Но аз видях как Аманда го преби до смърт с една дъска. А когато дъската се счупи, я заби като кол в сърцето на копелето. Все още го виждам в кошмарите си. Но това не може да е негово дело. — Франк се обърна към Кокран, като се надяваше отчаяно, че ще потвърди думите му.

— Точно така. Той е един лош кошмар и нищо повече — каза Кокран. — Видях трупа му на плажа. Видях го в моргата. Присъствах на аутопсията. А по-късно разговарях със свидетел на кремирането му.

Измъченият глас на Бейлинджър отекна в избата:

— Тогава кое е шибаното копеле, заради което всичко това се случва отново?

— Но преди церемонията да се състои, някой откраднал капсулата от неохранявания камион — каза провлачено един глас.

Аманда изпита чувството, че се издига към повърхността на дълбок плувен басейн.

— Втората най-търсена времева капсула е някъде в Масачузетския технологичен институт.

Тя продължи да се носи към повърхността.

— През 1939 година инженери от института запечатали различни предмети в контейнер и го поставили под голям циклотрон, който сами конструирали. След време циклотронът бил дезактивиран, а капсулата — забравена за повече от петдесет години.