Дейвид Морел - Ловци на време

По средата на коридора имаше дълъг килим. Десният край се оказа задънен, затова тя тръгна тихичко наляво, заслушана в тихия глас, който се разнасяше иззад вратите.

— Но преди церемонията да се състои, някой откраднал капсулата от неохранявания камион.

Аманда стигна до някакво стълбище. Понеже миришеше силно на лак и дърво, предположи, че сградата е нова. В подножието на стълбището имаше просторно помещение, което водеше до врата — от двете й страни зееше по един прозорец.

Тя се втурна напред, стигна до вратата и сграбчи дръжката.

Удари я ток и Аманда отхвръкна назад. Пред очите й причерня. Следващото нещо, което усети, беше как пада и си удря главата в пода. Прониза я остра болка. Тя изстена и се помъчи да фокусира погледа си.

— Исусе! — възкликна някой.

Аманда се обърна по посока на гласа и видя един мъж, тичащ надолу по стълбите. Двадесет и няколко годишен. С къса черна коса, мършаво лице със сурови черти и набола брада.

Тя вдигна ръце да се защити, после осъзна, че той няма намерение да я напада.

— Нарани ли се? — Мъжът й помогна да се изправи.

— Здравата. — Трепереше и беше замаяна, но се радваше, че не е сама.

— Къде се намираме? — попита я той.

— Нямам представа. — Аманда погледна изтръпналата си ръка. — Но не те съветвам да пипаш дръжката на онази врата.

— Гласът в стаята ми… Последното нещо, което си спомням… — Неспокойните очи на мъжа огледаха наоколо. Той се помъчи да се съсредоточи. — Бях в един бар в Сейнт Луис.

— А аз бях на една лекция в Манхатън — каза объркано Аманда. — За времевите капсули.

— Времеви капсули? Също като на записа в стаята ми. Какво става тук, по дяволите?

— Страх ме е дори да си представя.

— Трябва да има някакъв изход.

От дясната им страна имаше сводест вход. Минаха през него и се озоваха пред дълга маса, от двете страни на която бяха наредени грубо сковани столове. През прозорците се виждаха пак планини. В отсрещния край на помещението имаше друг сводест вход, през който Аманда видя старомодна печка с дърва и въглища, хладилник, други прозорци и една врата.

Спътникът й се втурна към резето.

— Не го докосвай! — каза му тя. — Трябва да приемем, че по дръжките на всички врати тече ток.

— Тогава ще счупим някой прозорец.

На входа на трапезарията се появи сянка. Аманда се обърна към нея.

Една жена стоеше под арката и ги гледаше. Беше облечена семпло — в жълтеникави панталони и тъмносива блуза, но носеше скъпо на вид колие, часовник, гривна и няколко пръстена. Беше на тридесет и няколко години, по-висока от Аманда и толкова слаба, че явно бе обсебена от идеята да пази диети. Кестенявата й коса беше прибрана зад ушите. Мургавото й лице бе по-скоро симпатично, отколкото красиво. Изражението й беше сурово.

— Какво е това място?

Аманда махна безсилно с ръка.

— Не знаем.

— Как се озовах тук? И кои сте вие?

— Рей Морган.

— Аманда Евърт.

— Кой ни е упоил? Бях на един коктейл. Корабно парти в Нюпорт Бийч. И внезапно се озовах в онова легло на горния етаж. — Жената поклати глава. — Чух онзи запис. Времеви капсули? Що за… Кой, по дяволите, би постъпил така с нас?

— Смятам да се измъкна оттук, преди да разбера — каза Рей. Той грабна стол и замахна към един от прозорците.

Аманда вдигна ръце, за да предпази лицето си от летящите парчета стъкло, но единственото, което чу, бе прашенето на дърво. Втори път. Трети път. По-силно. Рей изсумтя от усилието. Когато шумът от ударите спря, тя свали ръце и видя, че един от краката на стола се е счупил, но прозорецът е непокътнат.

— Стъклото е удароустойчиво. — Рей го разгледа внимателно. — И е дебело почти колкото предното стъкло на реактивен самолет.

— Предното стъкло на реактивен самолет? — Сравнението й се стори странно.

— Бях пилот от Морската пехота в Ирак.

Аманда разбра по тона му, че е смятал да я впечатли, но споменаването на Ирак предизвика у нея нови тръпки на страх. Страх за Франк. Защото й припомни ужаса, който беше преживял там. Франк. Не се съмняваше, че той също е бил упоен. Защото ако е бил в съзнание, никога не би позволил да й се случи нещо. Къде беше той?

— Не ни каза името си — обърна се Рей към жената.

— Бетани Лейн. — Тя погледна намръщено гривната и часовника си. — За каквото и да става въпрос, не е грабеж.

— Много окуражително — вметна Аманда.

В сводестия проход зад жената се появиха още две фигури.

Рей взе счупения крак на стола и го вдигна като оръжие.