Дейвид Морел - Ловци на време

— Мили боже, виждам дупки на мястото, на което е била табелата! А той ми обеща, че няма да поврежда сградата.

— Той? — повтори въпросително Кокран.

— Собственикът е купил това място на риск и сега иска твърде много за него — оплака се посредничката. — Непрекъснато му повтарям, че няма голямо търсене, че цената е прекалено висока. Затова когато ми се обадиха с предложение да наемат сградата за един ден, посъветвах собственика да приеме. Споразумяхме се за много добра цена.

— Да наемат сградата? — Бейлинджър усети, че губи самообладание. „Аманда“ — помисли си той, изгарящ от нетърпение да влезе.

— Да. Мъжът каза, че е живял тук, докато родителите му не продали къщата през осемдесетте години, когато бил тийнейджър. Неотдавна минал случайно с колата си покрай нея, видял, че се продава и решил да организира парти-изненада за рождения ден на баща си, който продължавал да съжалява, че е продал мястото. Аз го подкачих: „Няма смисъл да я наемате за един ден. Убедете баща си да я купи отново“. Той се засмя и отговори: „Носталгията му не струва четири милиона долара“.

Франк попита бързо:

— Как изглеждаше този мъж?

— Никога не съм го виждала.

— Никога…?

— Уговорихме всичко по телефона. Изпратих му договора по пощата. Чекът му беше редовен. Получих депозит за щети и хонорара си. Това беше всичко, което ме интересуваше. Открих кой е бил собственик на имота през осемдесетте. Виктор Еванс. Мъжът, който подписа договора, се казваше Филип Еванс. Същото фамилно име. Всичко изглеждаше напълно законно, поне за мен. — Тя извади ключ от дамската си чанта и отново се намръщи, поглеждайки към дупките над вратата. — Това е район с исторически забележителности. Депозитът за щети може да се окаже по-малък от разходите по ремонта.

Агентката отключи вратата.

— Изчакайте тук! — нареди й Ортега.

— Трябва да проверя дали няма други щети.

— След като се уверим, че вътре няма никой.

Ортега, Бейлинджър и Кокран влязоха в сградата. Вестибюлът миришеше на мухъл.

— Тук имаше стойка — каза им Франк. — Върху нея беше поставен плакат със снимка на професора.

Тръгнаха по коридора. Старите фотографии на Грамърси Парк бяха изчезнали.

Бейлинджър посочи надясно:

— Лекцията беше там.

Влязоха в продълговатата стая. Сгъваемите столове липсваха. Нямаше ги и фотографиите, завесите, катедрата, екрана и масите с кафе, чай и сандвичи.

Ортега отвори предпазливо една врата в, отсрещния край на стаята и надникна в помещението зад нея.

— Нищо.

Бейлинджър се заслуша в тишината на сградата.

— Аманда! — изкрещя той.

Ехото от вика му заглъхна. Никой не отговори.

Като разтриваше предмишницата си, Франк се върна в коридора и погледна към стълбите, които водеха към горния етаж. Тъмният килим, с който бяха застлани, се губеше в мрака.

— Аманда!

Отново никакъв отговор.

Стълбите заскърцаха под бързите му крачки.

— Ще дойда с теб — обади се Кокран.

— По-добре аз да се кача пръв — настигна ги Ортега.

— Знам какво се прави — каза Бейлинджър. — Аз съм бивш полицай.

— Но не сте въоръжен, нали?

— Не.

— Началник Кокран?

— Това място не е под юрисдикцията ми. Не си нося пистолета.

— В такъв случай аз ще бъда пръв — натърти Ортега.

На втория етаж той провери една тъмна стая и продължи по коридора.

Бейлинджър влезе в стаята. На килима имаше стари отпечатъци от легло, скрин и стол. Вратата на гардероба беше отворена и вътре се виждаха няколко закачалки.

Във втората стая нямаше нищо друго освен два празни кашона.

На следващия етаж откриха още няколко закачалки и парче опаковъчна хартия с мехурчета.

Ортега отвори последната врата.

— Таванът.

Всички замръзнаха на местата си за секунда. После се окопитиха и се заизкачваха по тясното стълбище, което скърцаше по-силно от предишното. Бейлинджър тръгна след Ортега, прахът гъделичкаше ноздрите му. Зад гърба си чу стъпките на Кокран.

През един мръсен прозорец се процеждаше мъждива слънчева светлина. Скосеният таван беше толкова нисък, че Франк се наведе. Той се вгледа в неравния чамов под и в един скъсан дюшек.

— Това трябва да е била стаята на слугите.

— На мен ми прилича повече на пещера — обади се Ортега. — Обзалагам се, че на децата ще им хареса тук.

Кокран посочи:

— А това в ъгъла какво е?

— Приличат ми на кутийки от компактдискове — отбеляза Бейлинджър.

Ортега извади чифт найлонови ръкавици от джоба на сакото си, наведе се в ъгъла и вдигна кутийките.