Дейвид Морел - Ловци на време

— Точно така. Човече, каквото и да са ти дали, със сигурност е объркало паметта ти. Може би някой от онези наркотици, с които изнасилваните предизвикват амнезия.

— В кафето и сандвичите. — Франк поклати глава, с което засили още повече главоболието си. — Но нали всички останали ядоха и пиха от тях… Жената… Как й беше името? Хайде де… Карън! Тя така ни се представи. Карън Бейли. Донесе ни кафе. След това трябва да съм припаднал.

— Каза, че тя е спуснала завесите и е угасила лампите.

— Да. — Бейлинджър усети, че го присвива стомахът. — И тогава професорът… Мърдок. Казваше се Мърдок. Тогава професор Мърдок започна своята лекция, като ни показваше разни фотографии на един екран. След малко хората започнаха да се разотиват. А стаята като че ли взе да притъмнява още повече.

— Защо разтриваш непрекъснато лявата си предмишница? — попита го Кокран.

— Боли ме. — Франк съблече спортното си сако и нави ръкава на ризата си. Средата на предмишницата му беше подута и зачервена. Нещо бе продупчило кожата му.

— Изглежда, някой ти е сложил инжекция — отбеляза Кокран. — Още наркотик, за да те държат упоен, докато те докарат тук.

Бейлинджър бръкна в джобовете си с треперещи ръце.

— Портфейлът ми още е у мен. Не са ми взели часовника. Не е било грабеж.

— А мобилния ти телефон?

— Не го носех със себе си. Аманда е, кажи-речи, единственият човек, с когото разговарям по телефона. И понеже тя беше с мен, стори ми се безсмислено да го вземам.

Кокран побутна служебния си телефон към него.

— Тя няма ли мобилен телефон?

Франк набра номера. После, като стискаше слушалката в потната си длан, я допря до ухото си.

Електронен глас каза:

— В момента нямате връзка с този номер.

Изглежда, гласът прозвуча достатъчно силно, за да бъде чут и от Кокран.

— Опитай на домашния — посъветва го той. — Може да те чака там и да се тревожи къде си.

— Добре, но няма логика някой да ни дрогира и да остави мен в Асбъри Парк, а Аманда — в апартамента ни.

— Засега няма логика в абсолютно нищо. Опитай на домашния! — настоя началникът на полицията.

Бейлинджър набра забързано новия номер. Ръката му вече бе толкова потна, че слушалката се пързаляше в нея.

— Ало — каза гласът на Аманда.

„Благодаря ти, Господи“ — помисли си Франк. После въодушевлението му рязко спадна, защото осъзна какво чува.

— Щом чуете сигнала, оставете съобщение — завърши записаното приветствие на Аманда.

Бейлинджър се насили да говори.

— Не знам какво се случи — произнесе той в телефонната слушалка, разтревожен от несигурния си глас. — Ако чуеш това съобщение, обади се в полицейското управление в Асбъри Парк. — Продиктува написания на телефонния апарат номер. — Търси началника Кокран.

— В такъв случай… — Кокран махна на Бейлинджър да плъзне телефона към него. — …Да видим какво ще открият от полицейското управление в Манхатън.

Кокран подкара колата по Източна 19-а улица, а Бейлинджър имаше чувството, че главата му ще се пръсне от болка. Светлината на неделното утро, непомрачена от изгорелите газове на делничния трафик, беше толкова ярка, че направо изгаряше жадните му за сън очи. Часовникът на таблото показваше 8,11.

— Следващата пресечка — каза той на Джеф. — Къщата по средата.

Пред сградата ги чакаше висок тридесетгодишен мъж от испански произход със спортно сако и вратовръзка. До него стоеше ужасно слаба жена в елегантен костюм с панталон. Косата й беше платиненоруса. На лицето й имаше толкова много червило и грим, че беше трудно да се определи точната й възраст.

Кокран успя да намери свободно за паркиране място в дъното на пресечката. Франк забърза обратно към къщата.

— Началник Кокран? — попита испанецът.

— Това съм аз — каза Джеф, като се изравни с Бейлинджър.

— Детектив Ортега. — Те се здрависаха. — Това е Джоан Дандридж.

— Франк Бейлинджър. Онази табела я нямаше вчера. — Обзет от лошо предчувствие, той посочи към вратата на върха на стълбището, на която висеше табела: Продава се. Надписът гласеше: Недвижими имоти Никърбокър, имаше и телефонен номер.

— Това е моята агенция — каза Джоан. Тя пусна фаса си на тротоара и го загаси с крак.

Франк се втренчи в празното място над вратата.

— Там, горе, имаше бронзова табела с гравиран надпис.

— Моля? — Гласът на жената стана остър.

— Над вратата. С надпис Манхатънски исторически клуб.

Джоан се изкачи по стълбите, извади чифт очила от дамската си чанта и се вгледа в тухлите над входа.