Барри Эйслер - Рейн-сан - Сеч

Виктор вдигна очи, сякаш едва сега си спомняше, че в стаята има други хора.

— Вижте го само! — изломоти той и пак погледна към Кобаяши. — Винаги прави каши. И тая е най–голямата! Ама е и последната, да? — И отново избухна в смях, като че ли е казал най–смешното нещо на света.

Оставяйки кървави стъпки след себе си, руснакът се върна при креслото си и се пльосна отгоре му.

— Олег, повикай лекар — нареди той. — Да се погрижи за ръката ти. Няма да цапаме всичко с кръв, я! — Пак се разхили. — И доведи двама души да почистят тая каша.

Все още пребледнял, Олег кимна и излезе. Другите останаха приковани на местата си. Явно не знаеха какво да сторят и се страхуваха, че каквото и да направят, може да сбъркат.

Виктор въздъхна.

— Поздравления, господин Рейн. Назначен си.

Не отговорих. Бях съвсем сигурен, че опасността е отминала — във всеки случай, непосредствената опасност — но въпреки това не бях готов да оставя ножа. А и сега мъжете в стаята бяха с един по–малко. Бях пропуснал една възможност, но можеше да се открие друга.

— Какво ще правиш? — попита Виктор. — Да ме намушкаш ли искаш? Давай, опитай. Няма да си първият. Няма да си и последният.

Не беше въоръжен. И седеше. Аз имах нож. Бях парализиран от сблъсъка между импулса да го направя и страха, че пропускам нещо.

— Добре. Това ми харесва. Не си само забавен. Нямаш само топки. А си и умен. Само глупак може да се опита да ме убие сега, преди да е чул на каква работа е назначен.

Мислите ми ли четеше? Дали нарочно подсилваше или дори посяваше съмнението, че сега никакъв ход не е безопасен?

Нямаше значение. Важното беше, че изведнъж идеята да работя за, с и изобщо в близост до този човек, започна да ми се струва изключително лоша.

— Имате право — отвърнах аз. — Още не съм чул нищо за работата. И дори да бях, вие не сте ме назначили. Понеже не съм приел.

Изписаното на лицето му добро настроение се поизпари.

— Напротив, прие. Попитах кой иска мястото повече, ти или Кобаяши. И ти отговори ей с това тука. Много убедителен отговор, при това, поздравления, приятелю. Сега обаче Кобаяши го няма. И ти заемаш неговото място. Това не е пазарлък. Такава е реалността. Парите си ги бива. Извънредните добавки — също. Много ще ти хареса. Обаче не ми казвай пак „не“. Не и след като вече си казал „да“. Иначе ще реша, че не си надежден. Като Кобаяши. А и човекът, дето те препоръча, Миямото. Той те праща тука, значи гарантира за тебе. Ако се окаже, че не си надежден, същото важи и за Миямото.

Олег се върна с още двама японски гангстери, единият от които носеше голямо руло найлон и ролка изолирбанд. Когато видяха останките от Кобаяши, единият се извърна. Другият с найлона и изолирбанда успя да задържи погледа си върху жертвата, но пребледня и се наложи да стисне зъби.

— Какъв е проблемът? — попита Виктор. — Давайте. Разчистете кашата. И май има нужда от нов килим, да? Как смятате, тоя път може би ще е по–добре да е червен. — Той втренчено ме изгледа. — В случай че още някой се окаже ненадежден.

След като си тръгнах от офиса на Виктор, направих дълга ПН — проверка за # наблюдение, разузнавателен похват, който бях научил от Макгроу. Не знаех колко е голяма организацията на руснака, с какви ресурси разполага и докъде може да стигне, ако реши, че представлявам опасност. Знаех обаче, че е успял да ме уплаши.

Засега, разбира се, нямаше защо да ме нарочва — ако искаше да ме убие, можеше да го направи в офиса си и неговите хора щяха да ме изнесат увит в найлон заедно с Кобаяши. Обаче самата идея за добрата ПН ми действаше успокоително. Преди операции във Виетнам се бях научил да си успокоявам нервите, като проверявам снаряжението си. Явно ПН беше същото, само че в градски условия. Излизаше по–евтино от чаша алкохол, пък и имаше по–добър резултат.

Когато се уверих, че никой не ме следи, и взех да се поуспокоявам, седнах на пейка в парка „Хибия“ и разтворих папката, която ми беше дал Виктор.

Обектът се казваше Коджи Сугихара, депутат от ЛДП в Диета — японския парламент. Имаше служебен и домашен адрес, както и една изрезка от вестник отпреди десет години със снимка на високия за японец Сугихара, позиращ със студенти от Токийския университет, които статията наричаше „бъдещето на японската политика“.

Служебен и домашен адрес, стара вестникарска снимка. Не беше най–пълното досие, което съм виждал, но нямаше проблем. С това обикновено само се започваше, даже когато съдържанието бе от най–висока класа като досиетата на Макгроу. Всъщност ми трябваше досие на Виктор. Трябваше да науча повече за него. В момента разполагах с откъслечни данни и впечатления. Започнах да се опитвам да систематизирам информацията.