Барри Эйслер - Рейн-сан - Сеч

Не че особено се гордеех с това, но изпитвах известно мрачно удовлетворение от начина, по който приемах насилието. За повечето хора това е най–токсичната, травматизираща и парализираща среда, в която може да се озове човек. Бях убил безброй бойци от Виетконг и северновиетнамската армия, които от своя страна се бяха опитвали да убият мен. Бях надхитрил сина на най–могъщия якудза в Токио, известен с прякора Бясното куче, като един по един очиствах хората му, пратени да ме заловят. През целия си живот бях изучавал и прилагал тактиката на партизанската война — първо като дете от смесен брак, подлагано на тормоз и в Япония, и в работническото градче в Америка, където след бащината ми смърт ме заведе майка ми, после във Виетнам и доскоро във Филипините. Много ме биваше в насилието. Бях изключително добър. Окото ми не трепваше. Тази способност си има цена, която може би не си струва. В момента обаче цената нямаше значение. Имаше значение, че ме бива.

И все пак никога не се бях сблъсквал с такова нещо като Виктор. Най–близкият му аналог беше моят кръвен брат Джими Калхун, или Лудия Джейк, — не познавах друг, който без абсолютно никакви угризения можеше да отнеме човешки живот. Обаче в отношението на Джими имаше безпристрастие, съсредоточеност, професионализъм. Каквото и удоволствие да му носеха войната и убиването, колкото и да беше пристрастен към адреналина на битката, той никога не изпитваше откровена радост от безпричинната касапница. Дори в Ку Лай, където си бяхме изпуснали нервите и бяхме избили цивилни, действията на Джими по–скоро бяха мотивирани от стремеж да приключим с това, отколкото от радост или удоволствие.

Знаех, че през Втората световна война в армията са определяли такива като Джими като „агресивни психопати“ — хора, които нямат нужда нито от специална подготовка, за да преодолеят вроденото нежелание да убиваш, нито от особена утеха след това. Той просто можеше да го прави. Според историците около два процента от военните попадат в тази категория и тъкмо тези два процента извършват повечето убийства през войните. Но тъй като те не представляват опасност за обществото в мирно време, терминът „психопат“ може би не е точен. А може и просто да не ми харесва, защото самият аз бих бил определен като такъв.

Виктор обаче беше различен. Ако изобщо можеше да се приложи в реалния живот, според мен понятието „психопат“ напълно се отнасяше за случилото се в офиса. Не знаех какво друго да мисля за поведението му. Но ме беше обезкуражило.

Реших, че това не представлява проблем. Проблем щеше да е, ако не ме беше обезкуражило. Когато осъзнаеш, че нещо е опасно, то автоматично става по–малко опасно. Така че осъзнаването на същността на Виктор все пак беше нещо. Само че далеч нямаше да ми е достатъчно. Трябваше ми информация, при това спешно. Което означаваше Миямото.

Позвъних му от уличен телефон и го помолих след един час да дойде на същото място, на което се бяхме срещнали предишния път. Не исках да му казвам прекалено много по телефона. Да, параноя може би, но с човек като Виктор параноята означаваше практичност.

Един час по–късно двамата седяхме на сенчеста пейка в „Хамарикю“, далече от чайната и другите атракции.

— Може би ще се окажеш прав — започнах аз. — Виктор наистина е опасен.

— Значи ще се откажеш, а? Да се опиташ да го премахнеш?

Усмихнах се.

— Това ще те зарадва ли? Или ще те разочарова?

Той не отговори на усмивката ми.

— Моите хора ще са щастливи от отстраняването му, разбира се. Това обаче изобщо не ме интересува, щом се отнася за твоя живот.

Думите му странно ме трогнаха.

— Благодаря ти. Но ми се струва, че вече сме преминали границата, до която имаше възможност да се откажа. — Изложих му случилото се с Кобаяши и му съобщих, че Виктор още там е решил да ми даде неговото място.

Когато свърших, Миямото изглеждаше по–мрачен, отколкото изобщо го бях виждал.

— Ще ми се да ме беше послушал — каза той. — Но… вече няма значение.

— И на мен ми се ще да те бях послушал.

И още докато изричах последната реплика, осъзнах, че това не е съвсем вярно. Във Филипините ми беше омръзнало. А какъвто и да бе Виктор, в никакъв случай не можеше да се нарече скучен. Дълбоко в себе си изпитвах възбуда от… може би от предизвикателството? От разнообразието? От опасността? Дали всъщност не се радвах, че нещата са се развили така, за да мога да се заема с това, казвайки си, че не съм имал избор?

„Точно така — представих си как ми кимва Лудия Джейк. — А и няма от какво да се срамуваш. Тази игра ти харесва, Джон–Джон. И си те бива. Може би си един от най–добрите. Обаче няма как да си най–добър в игра, в която не участваш.“