Барри Эйслер - Рейн-сан - Сеч

— Добре — отвърнах аз. — Как да вляза обаче? Предполагам, че ще има охрана. Сигурно много сериозна. Не мога просто ей така да вися във фоайето.

— Не, мисля, че ще ти е по–лесно с покана.

— А откъде да я взема?

— Ще ти дам моята.

Поклатих глава ядосан, че пропускам нещо.

— А ти не трябва ли да присъстваш? Тъй де, може да изглежда подозрително, ако…

— Не ме мисли. Ще присъствам.

— А как ще влезеш?

— Самата церемония ще е скромна, ще се проведе в параклиса на хотела, но на приема после ще има близо хиляда гости. Просто ще кажа на охранителите, които проверяват поканите, че съм изгубил своята. Сигурен съм, че ще намеря хора, които ще гарантират за мене.

— Добре. Само че няма да го направя там. Ти ще привлечеш прекалено много внимание, като кажеш, че си изгубил поканата си. Не бива да поемаме такъв риск.

— След колко време според теб Виктор ще заключи, че не си надежден?

— Не знам. Обаче няма да го направя без подготовка. В „Окура“ просто ще имам възможност да го наблюдавам. И може би да го проследя, ако ми се открие такъв шанс. Но главно, за да печеля време. Виктор ми каза, че искал междинни доклади. Не по–малко от веднъж дневно, докато изпълня поръчката. Ако симулирам дейност около Сугихара, ще имам поводи да се срещам с Виктор. И ще съм по–подготвен от първия път. Ще използвам някоя възможност.

Замислих се за момент и прибавих:

— Струва ми се, че трябва да си малко по–предпазлив. За всеки случай. Знаеш ли как да провериш дали те следят?

— Досега не съм имал такъв проблем, не.

— Виж, не е само заради теб. А и заради мен.

Миямото озадачено поклати глава, затова продължих:

— Аз не съм лесна мишена. В момента нямам постоянен адрес и мога да си пазя гърба. Ако бях на мястото на Виктор, щях да почна с човека, който ме е препоръчал.

Той бавно кимна.

— Разбирам.

— Не се безпокой. Изобщо не е сложно. Общо взето, обикновена логика. От рода на „Как да затрудня някого, който се опитва да ме проследи?“. Такива неща. А и след всичко, на което си ме научил, за мен ще е удоволствие и аз да те науча на нещо.

Миямото едва–едва се усмихна.

— Имам предчувствието, че онова, на което предлагаш да ме научиш, ще е с много по–висока стойност.

Отговорих на усмивката му.

— Не съм сигурен. Нен не само промени живота ми. А може би го и спаси. Но да, в момента не е зле да можеш да откриеш, че те следят или че са ти устроили засада, ако се стигне дотам. Ще те науча на принципите, само че после ще трябва и да се упражняваш, нали? Приеми го като игра. Това винаги е най–добрият начин да се научиш на нещо.

— Боя се, че тази игра няма да е много забавна.

— Така е — потвърдих. — Но е за предпочитане пред алтернативите.

Два дни по–късно слязох от едно черно такси пред хотел „Окура“ и спрях за момент да огледам непознатата обстановка. Едновременно пристигаха десетки гости, някои от които оставяха мерцедесите си на кръжащите наоколо хотелски служители с униформени сака и фуражки, докато други имаха шофьори, които се хвърляха да им отворят задната врата. Мъжете бяха със смокинги, жените — с рокли по последна парижка мода или официални кимона.

Изпънат по войнишки, аз се насочих към входа — с взет под наем смокинг, удобен като усмирителна риза, и с вчесана назад и намазана с гел коса. Напомнях си, че мястото ми е тук, че съм сред поканените. Бях научил от Макгроу, че за да си изградиш успешна легенда, трябва да повярваш в нея, да я усетиш. В случая обаче това щеше да е истинско предизвикателство, защото не можех да направя нищо повече, за да пресъздам ролята. Бях прекалено млад, за да се представя за виден политик, и дори да се абстрахирах от възрастта, само един разговор с някого от истинските политици моментално щеше да ме издаде.

Затова бях решил, че всъщност съм приятел от детинство на младоженеца. Знаех от Миямото, че бащата на младоженеца, дипломат във Външното министерство, е работил в чужбина, докато децата му са били малки — в Лондон, Рияд, Акра и други далечни места — и е водил семейството си със себе си, когато са го местили от един континент на друг. Дори синът му да беше останал във връзка с евентуалните приятели от детството си, нямаше вероятност те да се познават помежду си. Щях да избягвам разговори, доколкото мога, а ако не можех, щях да задавам много въпроси, нямаше да разказвам почти нищо и щях да използвам наученото, за да доразвия легендата си. Опитвах се да го приема като игра, както бях посъветвал Миямото да приема проверката за наблюдение. Обаче смокингът ме стягаше, гелът за коса ме дразнеше и взетите под наем обувки ми убиваха, не много, но колкото да ме накарат да осъзная с какво нетърпение довечера ще се отърва от тях.