Ричард Касл - Ледена жега

— Защо това вече не ми харесва?

— Много си сладка — каза той. — Това винаги е първата ти реакция… докато накрая разбереш, че съм прав.

Руук тръгна към белите дъски, а след известно колебание тя се предаде и го последва. Щом го настигна, той застана пред дъските, балансирайки с длани, сякаш бяха везни.

— Внушавам ли си, или тук има известен дисбаланс?

— Така е, по време на съвещанието се съсредоточих върху второто убийство. Подробностите за убийството на майка ми са твърде много, за да се съберат на една дъска. — Тя почука по слепоочието си. — Повярвай ми, всичко е тук.

— Ето защо — каза той, като имитира движението й, почуквайки по дъската, — трябва да съсредоточим усилията си тук.

— Руук, правила съм го. Изживявам това убийство от десет години.

— Не и с мен.

— Не мога да изпусна новия случай от поглед.

— Стига, ти самата каза, че разрешиш ли единия, готов е другият. — Той разпери ръце по посока на жужащото помещение. — Едното колело вече се върти прекрасно. Какво ще загубим, ако обмислим стария случай — ти от гледна точка на опита си, а аз — на това, че съм нов?

— Това ще означава да се върнем назад — десет години.

Той се усмихна и кимна.

— Моите извинения към Принс, но с теб ще си партнираме така, сякаш е 1999-та.

— Принс може да ти прости, но мен ме отпиши. — Руук продължи да настоява, подчертавайки логиката в хрумването си с безочливо мълчание и играещи вежди. Накрая Ники каза: — Няма време да прегледаме целия случай.

— Защо не започнем, като говорим с главния следовател по него?

— Той се пенсионира — каза Хийт, а бързият й отговор му подсказа, че тя не само държи нещата под око, но й е наясно, че задачата няма да е лесна. — Кой знае къде е сега?

— Точно сега не знам, но днес по обяд Картър Деймън, пенсиониран следовател от нюйоркската полиция, ще обядва с нас в „Пи Джей Кларк“ на 63-та улица.

— Руук, ти си непоправим.

— Знам. Веднъж се опитах да бъда поправим — изкарах точно едно лято, преди да вляза в пубертета. Беше малко скучно. Да бъда непоправим не просто беше по-забавно, но и жените ми пускаха повече. Което също е забавно. — Той погледна часовника си. — Оо, дванайсет без петнайсет. Метрото ли ще вземем, или ти ще караш?

По пътя към метростанцията на 79-та улица Руук не каза кой знае какво. Вървеше бързо, за да попречи на Ники да размисли и да остане в управлението, за да човърка новата улика, вместо да се върне назад във времето заедно с него. Докато стояха прави в метрото, очаквайки втората спирка, тя каза:

— Значи си разбрал кой е главният следовател по случая и къде да го намериш?

— Да кажем, че докато се възстановявах, се нуждаех от хоби. В един момент ми писна да гледам теленовели.

Вратите се разтвориха и тя го последва на перона. По обяд станцията на 66-та улица винаги беше пълна, но заради земетресението тълпата този ден бе още по-гъста. Релсите и подземната инфраструктура бяха обявени за невредими, но повърхностните щети тепърва трябваше да бъдат почистени и платформите бяха разполовени от ограничителни ленти, които да държат пътниците далеч от плочките, нападали от стените. На много спирки из града имаше инсталации с рисунки, снимки и картини с теми, които подхождаха на съответния квартал, и цялата стена на станцията до Академията по изкуствата „Линкън“ бе покрита с впечатляващ стъклопис. Цели парчета от шедьовъра се бяха отчупили при труса и подът бе покрит с късчета от воини с театрални костюми, оперни певци и гимнастици в полет. Асансьорът, който водеше до улицата, също не работеше и докато се качваха по стълбите, пред Хийт и Руук се изпречи възрастна жена, която се бореше с проходилката си. Двамата й се представиха и всеки от тях й подаде ръка, за да й помогнат да изкачи последните пет стъпала. Зад тях един непознат мъж с вид на изпечен гангстер, чийто врат и ръце бяха покрити с плашещи татуировки, потупа Хийт по рамото и предложи да качи проходилката на Силвия. Това е Ню Йорк сити по време на криза.

Щом се изкачиха, Силвия потегли към книжарница „Барнз и Ноубъл“, като мелодично благодареше на Хийт, Руук и гангстера, който тихо бе тръгнал в обратна посока, към „Джулиард“. Ники забеляза, че на рамото му виси кларинет.

Докато пресичаха парка „Данте“, където Бродуей пресича „Кълъмбъс“, малка група демонстранти, заобиколили статуята на Филип Джонсън, закрещяха зловещо, предупреждавайки ги, че това земетресение е лоша поличба. Един от тях размаха самоделния си плакат към Ники и тя прочете „Краят е близо!“. Докато пресичаха улицата на път към ресторанта, тя се обърна, за да го погледне още веднъж. Надяваше се наистина да е така. Само че Джеймисън Руук я хвана под ръка й я върна обратно в началото.