Ричард Касл - Ледена жега

— Разкажете ми.

— Ти имаш всички подробности — каза Деймън на Хийт. Имаше право, но смисълът от това упражнение беше Руук да чуе всичко от устата на разследващия, а не от приятелката си.

— Достави му това удоволствие.

Келнерът донесе напитките, те отказаха да поръчат друго, Деймън отпи от кафето си и започна да изброява на пръсти:

— Първо, отхвърлихме Ники. Очевидно не е била у дома, а и алибито й беше записано на телефонния секретар. Часът съвпадаше с този, отчетен от камерите в супермаркета. Второ, нямаше изнасилване.

— Което не значи, че това не е било част от мотива, въпреки че се не е случило, нали? — попита Руук.

Бившето ченге поклати глава и направи физиономия.

— Не мисля. Не казвам, че не може да става дума за обир и изнасилване, защото такива неща се случват. Само че за такова кратко време — приемам, че се е случило през тридесетте минути, докато Ники се е разхождала — опитът ми показва, че става дума за едното или другото. Смятам, че г-жа Хийт е видяла крадеца и това й е коствало живота.

— Трето — подкани го Руук и зачака.

— Трето. Отхвърлихме баща й. Темата е неприятна, но първият заподозрян винаги е съпругът, особено ако е бивш. Семейство Хийт се бяха развели наскоро, но без напрежение, освен това ние си направихме разследването и Джефри Хийт имаше алиби. Беше на почивка в Бермуда, където му съобщихме за убийството.

Руук погледна към Ники, която мълчеше стоически, все още обърнала профила си към него. Щом Деймън я попита „Как е баща ти?“, лицето й се изопна.

— Говорила ли си с него напоследък?

— Може ли да продължаваме нататък? — попита Хийт и погледна часовника си. — Трябва да се връщам при отряда.

— Извинявай, на някой мазол ли стъпих?

Тя не отговори, така че той сви още един пръст.

— Четири, майка й още не беше започнала да се среща с други мъже, така че нямаше ухажори, които да сплашим. — Ники нетърпеливо въздъхна и отпи голяма глътка минерална вода. — Конфликти на работното място? — продължи Деймън, свивайки кутрето си. — Никакви. Синтия Хийт преподаваше пиано и всички бяха доволни от нея. С изключение може би на няколко единадесетгодишни хлапета. — Той разтвори пръсти и започна от показалеца. — Врагове? Доколкото можахме да преценим, никакви. Нито кавги със съседите, нито юридически спорове.

Ники се намеси, като за пръв път постави заключенията му под въпрос.

— Открихте ли онова синьо чероки, което отпраши с превишена скорост и си удари калника на нашата улица онази вечер?

— Хмм. Не. Казах им, но никой нищо не откри, знаеш как е в такъв голям град, когато не знаем регистрационните номера.

— Може ли да попитам кога за последен път провери дали откраднатите бижута са били продадени или заложени? — попита тя.

— Виж какво, пенсионирах се преди три години! — Семейството на съседната маса се втренчи в тях, така че той заговори по-тихо. — Всички се постарахме, направих каквото можах. Старият ти шеф също.

— Монтроуз ли? — Семейството отново извърна глави и този път беше ред на Ники да понижи тон. — За капитан Монтроуз ни говориш?

— Не знаеше ли? Той ми се обади веднага, след като ти постъпи в неговия отряд. Помоли ме да му разкажа за разследването и също не откри нищо. Трябва много да е държал на теб, за да направи такова нещо.

— Капитан Монтроуз беше забележителен човек — отвърна тя, докато обмисляше новината.

— Ти му се отплати — отбеляза той и отпи от кафето си. — Знам какви усилия положи да изчистиш името му.

— Така се прави.

— По новините казаха, че си отнесъл куршум в гърдите, за да я спасиш — каза Деймън на Руук и посочи с глава към Ники.

— Така се прави — отвърна Руук.

— Мен ме простреляха през първата ми година — продължи той и потупа с пръсти по дясното си рамо. — Но това е нищо в сравнение с рехабилитацията, нали?

— Рехабилитацията е кошмар.

— Всекидневни дози ад — засмя се Деймън.

— С кратки престои в чистилището. Имам си личен садист на име Гитмо Джо.

— Терапевтът ти се нарича Гитмо Джо?

— Не, аз го наричам така. Всъщност името му е Джо Гитман.

— Гитмо Джо. Много ми хареса. Подлага ли те на изтезания с вода?

— Такова чувство имам. Идва всеки ден и понякога ми се ще да можех да издам няколко терориста, за да го накарам да спре.

Деймън отново се разсмя, но хвана погледа на Ники и замлъкна.

— 2003-та — каза тя. — Последния път, когато си проверил дали вещите ни са се появили, е бил през 2003-та. Преди седем години.

— Откъде знаеш?