Долорес Редондо - Зовът на костите

- Овладей се - прошепна Амая.

Фернандес сякаш я бе чул, защото отново поде разпита.

- А защо искаш тя да те разпитва?

- Защото чух, че била страхотно парче. Ама какво да ти разправям, то е ясно, че ще предпочета някоя готина инспекторка пред тебе - каза Киралте и се излегна на стола.

- Е, ще трябва да се задоволиш с мен, въпросната инспекторка е в отпуск.

Киралте се обърна към стъклото, като че ли можеше да проникне през него с поглед, и се ухили.

- Жалко, ще трябва да я изчакам.

- Няма ли да дадеш показания?

- Ще дам бе, човек. - Беше очевидно, че се забавлява. - Не се муси толкова, щом я няма легендарната полицайка, заведи ме при съдията, на него ще кажа, че аз съм убил оная тъпанарка.

И наистина веднага след това направи самопризнания само за да има после наглостта да заяви на съдията, че щом няма труп, няма и престъпление и че засега не смятал да разкрива къде го е скрил. Съдия Маркина беше един от най-младите магистрати, които Амая познаваше. С вида си на манекен и с протритите джинси, той бе в състояние да подлъже някои престъпници да се разприказват прекалено много, както бе станало в този случай, защото с една от очарователните си усмивки, които караха сърцата на служителките в съда да пърхат, бе пратил заподозрения зад решетките.

- Няма труп, така ли, господин Киралте? Ами да почакаме тогава да се появи. Боя се, че сте гледали прекалено много американски филми. Признанието, че знаете къде се намира, макар да отказвате да уточните, ми е повече от достатъчно, за да ви държа в затвора неопределено дълго, освен това признахте, че сте я убили. Може би известен престой в килията ще опресни паметта ви. Ще се видим отново, когато имате какво да ми кажете. Довиждане...

Амая се бе върнала вкъщи пеш, опитвайки се като в упражнение за самоконтрол да изтрие от главата си подробностите около разследването и да смени настроението си достатъчно, за да вечеря с Джеймс и да отпразнуват последния й работен ден. Оставаха две седмици до предполагаемата дата за раждане и тя се чувстваше в състояние да работи до последно, но родителите на Джеймс пристигаха на следващия ден и той я бе убедил да излезе в отпуск, за да бъдат всички заедно. След вечерята умората от деня я бе накарала да се отпусне изтощена в леглото. Неусетно бе заспала, помнеше, че си говореше с Джеймс, а после - нищо.

Чу я, преди да я види; зъзнеше от студ и зъбите й тракаха като кост в кост толкова силно, че Амая отвори очи. Лусия Агире - със същия плетен пуловер в червено и бяло, с който беше на снимката върху шкафа в антрето на дома си, със златно кръстче на гърдите и къса руса, най-вероятно боядисана коса, за да прикрие побелелите кичури. Нищо друго във вида й не напомняше за жизнерадостната жена, усмихната доверчиво пред обектива. Лусия Агире не плачеше, не стенеше и не викаше, но в сините й очи имаше бездънна и разтърсваща болка, от която лицето й бе добило изражение на безкрайно объркване, сякаш не можеше да проумее, сякаш не можеше да приеме това, което й се случва. Стоеше права, притихнала, дезориентирана, унила и се олюляваше под напора на безмилостен вятър, който като че ли духаше от всички посоки и я поклащаше ритмично, с което още повече засилваше усещането за изоставеност. Беше прегърнала талията си с лявата ръка, сякаш се стремеше да си осигури някакво убежище, но това не успяваше да й донесе дори малка утеха, а погледите, които хвърляше непрекъснато наоколо, напомняха търсещи сонди... докато не срещна очите на Амая. Тогава отвори уста, смаяна като момиченце на рождения си ден, и заговори. Амая виждаше как посинелите й от студ устни се движат, но без да издават звук. Тя се надигна и седна в леглото, съсредоточила цялото си внимание в усилието да разбере какво й казва Лусия, ала жената беше много далече, вятърът тътнеше все по-силно и отвяваше приглушените звуци, които излизаха от устните й. Те повтаряха едни и същи думи, отново и отново, но Амая не смогваше да ги разбере. Тя се събуди объркана и ядосана от мъчителното усещане, което жената бе успяла да й предаде, както и от чувство на разочарование. Този сън, тази призрачна поява идваха да сложат край на почти благодатното състояние пред страха, в което бе живяла след зачеването на дъщеря си, на спокойния период, в който всички

кошмари, всички гауеко и призраци бяха изтласкани в друг свят.

Преди време, в Ню Орлианс, една нощ пред халба студена бира в някакъв бар на улица „Сейнт Луис“, един усмихнат агент от ФБР я бе попитал.