Долорес Редондо - Зовът на костите

Събуди Джеймс, опитвайки се да не го стресне. Той подскочи и седна в леглото, търкайки очи.

- Отиваме ли вече в болницата?

Амая кимна със сгърчено лице, докато безуспешно се мъчеше да се усмихне.

Джеймс намъкна джинсите и пуловера, които бе приготвил в края на леглото.

- Обади се на леля да я предупредиш, обещах й.

- Нашите прибраха ли се вече?

- Да, но не им казвай, Джеймс, два часът посред нощ е, раждането сигурно ще се проточи, а и най-вероятно няма да ги пуснат да влязат, ще трябва да висят в чакалнята с часове.

- Значи, на леля ти - да, а на родителите ми - не.

- Джеймс, знаеш, че леля няма да дойде, тя от години не е напускала долината, просто обещах да й съобщя, когато настъпи часът.

Лекарката - доктор Виля, беше около петдесетгодишна, с къса, рано побеляла и свободно пусната коса, която закриваше цялото й лице, когато се наведеше напред. След като я прегледа, тя отиде към горната част на носилката, на която лежеше Амая.

- Е, Амая, имаме и добри, и не дотам добри новини.

Амая зачака продължението, подавайки ръка на Джеймс, който я стисна между своите.

- Добрите са, че раждането е започнало, че малката е добре, пъпната връв е останала отзад и сърцето й бие силно дори по време на контракциите. Не дотам добрите са, че макар да те боли от часове, процесът не е много напреднал, имаш известно разкритие, но бебето още не се е разположило както трябва в родовия канал. Това, което ме тревожи обаче, е, че ми изглеждаш много уморена. Добре ли спиш напоследък?

- Не, през последните дни не особено добре.

Не особено добре беше прекалено меко казано. Откакто кошмарите се бяха завърнали, рядко успяваше да заспи дълбоко, унасяше се най-много за няколко минути, когато изпадаше в състояние, подобно на безсъзнание, от което се събуждаше в лошо настроение и страшно уморена.

- Ще останеш в болницата, Амая, но няма да лягаш, искам от теб да се разхождаш, това ще помогне за позиционирането на главичката. При следващата контракция опитай да клекнеш, така ще я понесеш по-леко и ще спомогнеш за разкритието.

Амая въздъхна примирено.

- Знам, че си уморена, но скоро всичко ще свърши. Сега трябва да помогнеш на дъщеря си.

Амая кимна с разбиране.

През следващите два часа си наложи да върви напред-назад по пустия в този утринен час болничен коридор. До нея Джеймс като че ли се чувстваше съвсем не на място, отчаян от безсилието да я гледа как страда и да не може нищо да направи. В първите минути я засипваше с въпроси добре ли е, може ли да й помогне, не иска ли да й донесе нещо, каквото и да е. Тя му отговаряше с половин уста, съсредоточена в усилието да овладее поне малко това свое тяло, което като че ли не беше нейното; същото силно и здраво тяло, което винаги я бе карало да изпитва тайно чувство на задоволство и гордост, сега се бе превърнало в купчина болезнена плът, и почти се усмихна на абсурдната си убеденост, че понася добре болката.

Сломен, Джеймс бе потънал в мълчание, но тя го предпочиташе такъв. Едва се удържаше да не му кресне да върви по дяволите всеки път, когато я питаше много ли я боли. Болката събуждаше животинска ярост в нея, а умората и безсънието започваха да замъгляват мислите й, които вече се сливаха в една и тя изпълваше съзнанието й като доминанта: „Само искам най-сетне да свърши“.

Доктор Виля свали доволно ръкавиците.

- Браво, Амая, нужно ти е още малко разкритие, но дъщеря ти е застанала добре, сега е въпрос на контракции и на време.

- Колко време? - запита измъчено тя.

- Понеже ти е първо раждане, може да са няколко минути или няколко часа, но сега вече ще можеш да си легнеш и ще се почувстваш по-добре. Ще те включим на монитор и ще почнем да те подготвяме за раждането.

Още с лягането си заспа. Сънят се стовари като тежка плоча и затвори очите й, които вече не можеше да държи отворени.

- Амая, Амая, събуди се.

Отвори очи и видя сестра си, десетгодишната Росаура, с разрошена коса и розова нощница.

- Вече почти съмна, Амая, трябва да се върнеш в леглото си, ако ама 4 те завари тук, ще ни се кара и на двете.

4 Мама (баски). - Б. пр.

Тя отметна несръчно завивките и щом стъпи с босите си петгодишни крачета на студения под в стаята, успя да отлепи напълно клепачи и да различи в тъмнината бялото петно на собственото си легло; леглото, в което не искаше да спи, защото, легнеше ли там, ама щеше да се промъкне през нощта и да впери в нея черните си студени очи, изкривила уста в онази нейна гримаса на дълбоко презрение. Дори със стиснати клепачи щеше да я усеща осезателно, да чувства сдържаната омраза в притаеното й дишане, докато я гледа, и щеше да се преструва, че спи, съзнавайки, че тя знае, че се преструва. Тогава, когато вече едва издържаше, когато крайниците й почнеха да се вкочаняват от сдържаното напрежение, когато малкият й пикочен мехур заплашваше да излее съдържанието си между краката й, щеше да долови как майка й се навежда бавно над сгърченото й лице със затворени очи и щеше да заповтаря наум като литания една и съща молитва, та да не се изкуши, дори при най-черния страх, да наруши заповедта.