Долорес Редондо - Зовът на костите

Амая прекара пръст по гладката найлонова повърхност, проследявайки краищата на плика и ясните, правилни букви, с които бе изписано името й.

- Посетихте ли килията на Медина в затвора?

- Вие сте невероятна. - Падуа се разсмя, клатейки невярващо глава. - Бях там сутринта, преди да ви се обадя. - Той се наведе настрани и извади нещо от чантата си. - Страница осем - каза, докато поставяше някаква папка върху масата.

Амая тутакси позна кориците. Доклад от аутопсия, беше виждала стотици такива, с име и номер върху корицата.

- Аутопсията на Медина, но ние вече знаем от какво е умрял.

- Страница осем - настоя Падуа.

Амая започна да чете, докато той рецитираше на висок глас, сякаш го бе наизустил.

- При Хасон Медина се наблюдава дълбока рана на десния показалец, толкова дълбока, че нокътят липсва, а кожата е разкъсана до живо месо. Директорът на затвора ми позволи да прегледам личните вещи на Медина. Още са при него, жената не ги иска и никой не ги е потърсил. Доколкото забелязах, Медина е бил доста простоват. Нито книги, нито снимки, нито по-съществени предмети, няколко стари броя от булевардно списание и един спортен вестник. Хигиенните му навици не са били особено развити: не е имал четка за зъби. Поисках да видя килията му и на пръв поглед нямаше нищо интересно. През тези месеци оттам са минали други затворници, но някакво предчувствие ме накара да напръскам стената с луминол и тя светна като коледна елха. Госпожо инспектор, в нощта преди процеса Хасон Медина си е порязал пръста, за да напише със собствената си кръв върху стената на килията си същото, което е написал и затворникът от Логроньо, и точно като своя предшественик след това посяга на живота си; с тази разлика, че Медина не го е извършил в затвора по една-единствена причина: трябвало е да ви връчи ето това - заключи той, сочейки плика.

Амая го взе и без да го погледне, го плъзна в джоба си, преди да напусне бара. Докато вървеше по улиците към дома си, усещаше неприятното му присъствие, лепнато за хълбока й като топла лапа. Извади телефона си и набра номера на младши инспектор Ечайде.

- Добър ден, шефке - отговори той.

- Добър вечер, Йонан, извинявай, че те безпокоя вкъщи...

- Какво ви трябва?

- Виж какво можеш да откриеш за митологичното същество Тартало, както и всичко свързано с думата, изписана с две „т“ по средата, {-а-г-М-а-1-о.

- Лесна работа, за утре ще го имате. Нещо друго?

- Не, няма друго. Много благодаря, Йонан.

- Няма защо, госпожо. До утре.

Като затвори телефона, видя колко е закъсняла: още преди петнайсет минути трябваше да е нахранила Ибай. Хукна притеснена по улиците към вкъщи, заобикаляйки редките минувачи, дръзнали да излязат навън в този памплонски студ, и докато тичаше, мислеше за неизменната точност на Ибай в часовете за кърмене, за почти съвършения начин, по който се събуждаше и почваше да настоява да бъде нахранен в минутата, в която изтичаха четирите часа от последното кърмене. Зърна дома си по средата на улицата и както тичаше, извади ключовете от джоба на пухенката си, заби ключа със замах, като шпага, в ключалката и отвори вратата. Дрезгавият плач на бебето достигна до нея от горния етаж като вълна на отчаяние. Изкачи стълбите през две стъпала, без дори да се е съблякла, докато в съзнанието й се блъскаха безумни картини на ревящото бебе, оставено самичко в люлката, а Джеймс още спи или го гледа безпомощно, неспособен да го успокои.

Само че Джеймс не спеше. Когато влезе в кухнята, видя, че е вдигнал Ибай на ръце, люлее го на рамото си и му тананика успокоително.

- За бога, Джеймс, още ли не си му дал шишето? - викна тя, давайки си сметка за противоречивото си поведение.

- Здрасти, Амая, опитах - отвърна мъжът й и кимна към масата, където наистина стоеше шишето с мляко, - но не иска и да чуе - добави той с тъжна усмивка.

- Сигурен ли си, че си го приготвил както трябва? - каза тя и разклати критично сместа в шишето.

- Да, Амая - отвърна търпеливо мъжът й, без да престава да люлее детето. - Петдесет вода и две равни лъжички прах.

Амая съблече якето си и го хвърли на един стол.

- Дай ми го - нареди.

- По-полека, Амая - каза Джеймс, опитвайки се да я успокои, - малкият е добре, малко е раздразнен, но нищо повече, непрекъснато го нося и плаче съвсем отскоро.

Тя почти изтръгна детето от ръцете му и тръгна към дневната, където седна на едно кресло, докато плачът на бебето все повече се усилваше.

- Какво значи според теб отскоро? - беснееше тя. - Половин час? Или един? Ако му беше дал шишето по-рано, нямаше да се разстрои така.