Долорес Редондо - Зовът на костите

Сервитьорът донесе бутилката вино, която Маркина сигурно бе избрал предварително, но Амая отказа.

- Вода, ако обичате - пресече тя възраженията на съдията.

Когато сервитьорът се отдалечи, Маркина продължи с въпросите:

- Има ли някаква следа от посетителя на майка ви в клиниката?

Амая се чувстваше неудобно да говори със съдията по този въпрос, беше готова на всичко, за да го избегне.

- Нали ви изпратих снимките и доклада на ФБР?

- Да, видях ги. Впечатлен съм от вашите връзки, но изглежда, и най-модерната технология е безсилна при толкова некачествен образ.

- Така е.

- Знаете ли дали някой не се е опитвал отново да я посети, или да се свърже с нея по някакъв начин?

- Това няма как да стане. Ние я преместихме и в момента е в пълна изолация. Началникът на новата клиника е запознат с положението и се доверявам на преценките му.

Тя се запита доколко е вярно това, до каква степен се доверяваше на Сарасола; не напълно и безусловно, разбира се. Запита се също така дали не изпада в параноята на доктор Франц.

Естествено, не спомена за подозренията си, че отново Тартало стои зад случая с оскверняването, за това, че откритите в църквата кости принадлежат на членове на собственото й семейство, като последните са конкретно на нейната близначка, умряла в люлката си и изтрита от семейната история, сякаш никога не се е появявала на бял свят. Запита се колко ли дълго още ще може да крие всичко това от съдията, без да навреди на разследването. „Докато не открия доказателство, което да го свързва с него - каза си наум, -дотогава.“

Затова пък го осведоми за анализите на металните частици, открити в трупа на Лусия Агире, и за старинния скалпел, който посетителят бе връчил на майка й.

Нова група клиенти влязоха в ресторанта и се настаниха на запазената маса близо до тяхната. Доста хора я гледаха учудено и Амая ясно долови неудобството на съдията.

И го използва.

- Мисля, че вече ви разказах всичко, до което сме стигнали до момента. Ще стесним обръча около заподозрения и в близките часове се надяваме да го пипнем. Ще ви държа в течение.

Той кимна разсеяно.

- А сега си тръгвам и ви оставям да вечеряте на спокойствие.

Той като че ли понечи да възрази, но не го направи.

- Добре, както желаете - отвърна, преструвайки се на победен, когато всъщност изпитваше облекчение.

„Не те ли притесни полицайка в червена униформа, нищо друго няма да те притесни“, помисли си Амая, стана и му протегна ръка.

Излезе от ресторанта, изпроводена от обръщащите се след нея глави, и си спомни как се бе запознала с Джеймс в галерията, където бе изложил творбите си. Тогава също беше в униформа. Джеймс се бе доближил до нея, беше й подал каталога и я бе поканил да разгледа изложбата.

Преди да запали колата, Амая извади телефона си и позвъни.

- Чакай ме за вечеря, скъпи. Идвам си.

- Разбира се - отвърна Джеймс.

Често размишляваше за начина, по който едно разследване напредваше в една или друга посока, и как идваше момент, един миг, уж не по-различен от другите, но който практически променяше всичко.

При всеки криминален случай разследващият се опитва да подреди пъзел с неизвестен брой части и без да знае какво ще се получи накрая. А имаше и пъзели с липсващи части, които зейваха като черни дупки в разследването, пространства на непрогледна тъма, където никога нямаше да се разбере какво всъщност е имало.

Хората лъжеха, не за всичко, но във всеки случай за най-важното, в детайлите. Даваха неверни показания, и то не за да прикрият убийство, а за да премълчат незначителни аспекти от живота си, които им се струваха срамни. Нерядко се оказваха заподозрени, защото отказваха да приемат истината. Разследващият долавяше това. „Лъже“, но в деветдесет и девет процента от случаите причината за лъжата бяха срамът и страхът съпругата или съпругът, шефът или родителите да не научат какво всъщност е вършел. В други случаи единствените двама свидетели така и не проговаряха. Убиецът - по понятни причини, и жертвата - защото устата й бе затворена насила, та никога да не може да разкаже какво точно се е случило. През последните години най-напредничавите техники за разследване бяха завили в тази посока, създавайки нова съдебна наука, почиваща именно на този ням свидетел, какъвто беше жертвата, и който дълго време бе имал второстепенно значение при решаването на случая.

Виктимологията отваряше много линии за проследяване, свързани с личността, вкусовете и поведението на жертвата, а на ниво съдебна медицина - с лицеви реконструкции въз основа на костни останки, разпознаване по ДНК или съдебна стоматология. А когато предполагаемата жертва липсваше, когато само се подозираше, че не е между живите, но тялото още не се бе появило, както в случая с Лусия Агире, старателното проучване на нейното поведение, на личния й живот може да хвърли доста светлина върху случая. Това или ако тя самата не застанеше до леглото ти, шепнейки името на своя убиец.