Мэтью Квирк - Директивата

„Моля, въведете пин код.“

Въведох осемте цифри. „Пин кодът не е разпознат.“

Това беше първият опит. Три грешни догадки и машината щеше да ме изключи. Бях разбрал кода по движенията на ръката на Полард на видеозаписа. Последната цифра се виждаше най-неясно. Отново въведох първите седем цифри и после още една от колонката.

„Пин кодът не е разпознат.“

След всичката работа и болка щях да разбера каква е съдбата ми, докато стоях насред лошо осветения кабинет и като стажант зяпах сивия мастиленочерен екран на факс машината. Какво се случи с Буч Касиди и Сънданс Кид?

Отново набрах кода и като последна цифра въведох девет вместо шест.

„Достъп на сигурност разрешен. Чака 1 факс…“

Престорих се, че проверявам портовете на вътрешния интернет, опитвайки се да скрия факта, че сърцето ми блъска в гърдите със сто и осемдесет удара в минута.

Факс машината издаде електронно стържене.

„Принтира се…“

За мен това беше като сирена за въздушно нападение, но освен безразличния поглед на единия търговец, никой, изглежда, не забеляза.

И сетне Полард погледна към мен. Видях я, че спуска ръка и докосва джоба си.

Факсът работеше с обикновена телефонна линия и можеше да приема нормални и закодирани съобщения. Принтираше закодирания материал, когато картата беше вътре и беше въведен пин кодът. Тя не можеше да бъде сигурна, че получавам секретна информация. Пък и мислеше, че картата е в джоба й.

Джак й каза нещо. Бяхме упражнявали половин дузина ужасно звучащи компютърни пробива в сигурността, които да й кажем, за да я държим заета. Тя пребледня и погледна компютъра. Джак й каза да наблюдава някакъв лентов индикатор, докато той направи нещо на лаптопа й. Ако индикаторът спре, това означавало, че може да има сериозен пробив в информацията в Деня на Федералния резерв.

Боже опази. Втренчих се във факса.

Най-горният лист започна да се принтира. Видях как се образуват думите: Клас I Федерален комитет за операции на открития пазар — Поверително и контролирано (ФР). С появата на всеки ред и всяко изскърцване на принтера, нарастваше убедеността ми, че пазачът ще дойде, ще пристигнат истинските служители от отдел „Информационни технологии“ и ще нахлуят специалните части с извадени пушки.

Първата страница падна в подноса. Полард стана. Оглеждаше фалшивата закодирана карта и мен.

Текстът на директивата започна да се печата. Видях го как се източва, взех стандартното въведение, което винаги се използваше. През прозореца на главната врата забелязах, че пазачът говори с ченге.

„Федералният комитет за операции на открития пазар търси монетарни и финансови условия, които ще благоприятстват за стабилност на цените и ще спомогнат за устойчив растеж…“

Бяхме разкрити. Наблюдавах как хартията пълзи лека-полека по три милиметра.

„За да способства за дългосрочните си цели, в непосредствено бъдеще Комитетът търси условия в резервни пазари, съвместими с…“

Главната врата се отвори. Влезе пазачът.

Зачаках, гледайки факса.

И най-после видях цифрите. Имах директивата. Решението беше там — щяха да продължават да настъпват газта и да наливат пари в икономиката, дори двойно повече. Това беше всичко. Един параграф в суховат правителствен меморандум и една цифра — лихвеният процент, но беше достатъчно, за да разтърсят из основи пазарите и да завъртят глобалната икономика. През компютрите зад рамото ми преминаваха милиарди долари и онзи, който в момента знаеше цифрата, можеше да спечели стотици милиони, преди да оповестят официално решението. И все пак след всичко, което бях преживял, това изглеждаше нещо дребно за моите неприятности.

Извадих директивата и прочетох следващите няколко реда, а след това я пуснах в машината за унищожаване на хартия.

— Какво правите с факса? — попита Полард.

Не й обърнах внимание. Трябваше ми още една секунда. Извадих друг лист от задния си джоб, който беше сгънат в менюто за храната за вкъщи, и също го пуснах в машината за унищожаване на хартия.

Погледнах през рамо. Пазачът излезе. Чух, че по коридора бързо се движат хора. Спокойствието беше свършило. Ченгетата щяха да нахлуят всеки момент.

Извадих празен лист хартия от подноса, надрасках един ред и го прегънах на две.

— Портовете изглеждат добре — казах на Джак. Това беше паролата да се махаме оттам.

Тръгнах към втория изход покрай безлюдния кабинет на изпълнителния вицепрезидент, който оглавяваше Търговското бюро. Той беше във Вашингтон. Шефът на Бюрото винаги присъства на съвещанието на Комитета. Затова поставих камерата си в кабинета му. Пуснах листа на пода и след това го подритнах под вратата му.