Мэтью Квирк - Директивата

Приближих се до двете ченгета на входа на Мейдън Лейн.

— Добър ден — поздравих ги. — Имаме уговорена среща със Стивън Мерил от отдел „Човешки ресурси“.

Те погледнаха торбите с храната и после се спогледаха. Предположих, че Стивън е изръсил за обяд доста хора.

Прехвърлих яденето в другата си ръка, извадих портфейла си и им дадох фалшивото си разрешително. Джак държеше кафетата върху подноса и им показа своето.

Ченгето се обади по предавателя и попита:

— Фитнес зала „Уелпойнт“?

Аз само посочих емблемата на елека си. С белезите по лицата и зачервените от безсъние очи нищо в Джак и мен не говореше за здраве.

— Трябва да дойдете да ни видите — рекох. — Мога да ви изпратя пропуск за гост.

Той се заслуша в слушалките.

— Вероятно няма да е днес — отговори полицаят и отстъпи встрани. — На рецепцията ще ви дадат пропуски.

Влязохме. Пазачът на рецепцията ни даде пропуски на посетители, които да си закачим, и после ни насочи към рентгена. Покрай нас минаваха служители, отправили се към клетките.

Зачакахме след двама италиански туристи с пухкави палта.

— Следващият — каза пазачът и ми направи знак да пристъпя напред. Минах през магнитометъра. Никакъв звук. Конвейерът на рентгена спря, докато той преглеждаше торбите ни.

Втренчих се гневно в него, сякаш той беше съдия, който ме осъжда. Човекът също ме погледна.

Торбите ни се появиха. Ченгето от Федералния резерв в края на рентгена размаха картата си пред клетката.

Бяхме вътре. Той ни каза да изчакаме нашия човек от отдел „Човешки ресурси“ до вратите на асансьора. Държах лактите си широко разтворени в най-добрата си поза на пристрастен към фитнеса, докато гледах как цифрите намаляват. От асансьора слезе блед мъж с брада.

— О, донесли сте обяд — възкликна Стивън Мерил и се представи. — Пошегувах се, но благодаря.

Той не се беше пошегувал, но предположих, че се е застраховал, ако го обвинят, че приема подаръци. Отидохме с него на втория етаж, където дузина глави се надигнаха от преградените кабинети като прерийни кучета. Наредих храната на странична масичка близо до стаята за съвещания, извадих меню от едната торба и го пъхнах в задния си джоб.

Мерил седна с нас в кабинета си и започна да се храни от пластмасов поднос. Очевидно щеше да ни изслуша само заради безплатния обяд, но аз все пак се смаях от пламенността на Джак, докато рекламираше нашата несъществуваща фитнес зала. Накрая се притесних, че Мерил ще се запише веднага, защото нямах формуляри за това.

Докато Мерил се оглеждаше наоколо, търсейки какво още да похапне, а Джак говореше нещо за фитнес танца „Зумба“, аз погледнах часовника си. Дванайсет без пет. Комитетът запечатваше решението си. Директивата скоро щеше да бъде тук. Време беше да се омитаме.

— Е, мога да ви оставя някои материали и после ще се обадим за вероятността някой ден да поднесем обяд в столовата или в стаята за отдих — казах.

— Ще видим — отвърна Мерил. — Тук са малко странни по отношение на амбулантните търговци.

Стомахът му вече беше пълен и той биеше отбой. Сигурно се мислеше за голям измамник.

Станах.

— Добре. Скоро ще говорим пак. — Стиснахме си ръцете и ние излязохме.

Качихме се с асансьора на шестия етаж и се шмугнахме в тоалетните, които бяха зад ъгъла. Вмъкнахме се в две съседни кабинки и сменихме пропуските си на посетители с табелките от твърда пластмаса, които Картрайт беше фалшифицирал с моите снимки. Тоалетната е единственото място, където имаш гарантирана свобода от охранителните камери.

Джак извади фалшивата закодирана карта от лаптопа си и ми я подаде под преградата. Пъхнах я в джоба си, излязох от кабинката и взех двете чаши с кафе от плота до умивалника, а после набутах дълбоко в боклука подноса и спортните елеци, които носехме.

Излязохме. Джак носеше лаптопа в едната си ръка, а раницата в другата, и напълно приличаше на преуморен специалист от отдел „Информационни технологии“.

На връщане към асансьорите погледнах през прозореца към Мейдън Лен и видях, че са пристигнали още командоси от специалните сили и блокират улицата от двата края. Какво ставаше, по дяволите?

Приближихме се до асансьорите и се качихме на деветия етаж, където се намираше Търговското бюро. Не бях имал възможност да проверя охраната на този етаж, когато първия път оглеждахме Банката. В края на редицата асансьори имаше малка рецепция със служители. Това изглеждаше най-малкото, което биха могли да направят, като се имаше предвид, че зад тези врати бяха ключовете за портфолио на стойност три билиона долара.