Мэтью Квирк - Директивата

Аз носех кафетата в двете си ръце, а Джак се взираше в лаптопа си. Вървяхме бавно по коридора и обсъждахме тънкостите на някаква спешна техническа глупост. Това беше тактика на протакане, за да пуснем пред нас една млада жена.

— Добре — рекох. — Ще започна с твоя „Бек Трак Лайв“ и ако не проработи, ще продължим с „Кнопикс“.

Вървяхме след нея и бъбрехме. Методът е познат като „опасна близост“ и е много по-лесен от отваряне на ключалки. Трябва ти основателна причина, за да ти задържат вратите отворени. Ето защо двете чаши с кафе щяха да отворят като ключ всяка врата. Хората са по принцип добри или поне се страхуват от скандали и че ще им се скарат, ако сгрешат. Жената задържа вратата за миг и погледна мен и Джак, чиито ръце също бяха заети.

Освен всичко трябва да изглеждаш подходящо. Тя видя, че имаме табелки от твърда пластмаса и това беше всичко. Все пак на това място има секретна информация и затова жената поне провери. Най-строго охраняваните институции се опитват да внушат „предизвикателен манталитет“ на служителите си. Не само проверяваш табелката с името, но и трясваш вратата под носа на човека, и го караш да я отвори с картата си. Но като всички строги мерки това е досадно заяждане и хората го пренебрегват. Стига да излъчваш абсолютна увереност, че мястото ти е там, всичко е наред. Едно съмнително изражение, и всичко рухва.

Тя ни гледаше, докато влизахме след нея. Усмихна се и ми кимна. Бяхме вътре. Въпреки че нямаха работещи чипове, картите ни бяха осигурили достъп до сърцето на Федералната банка. Това ни спести техническите главоболия да се опитваме да клонираме радиочестотната идентификация или да хакнем административната база данни, за да добавим картите си.

Написах съобщение на Линч: „Действай.“

Това беше последната стъпка, преди да ударим Бюрото. Спрях и си поех дълбоко дъх. Поне бяхме вътре.

Вратата зад нас отново се отвори и влезе възрастен чернокож мъж с късо подстригана коса. Познах го от рецепцията навън.

— Извинете — каза той.

— Да — отговорих.

— На този етаж ли работите, господа?

— Ние сме от „Информационна сигурност“ — обясних.

Чернокожият наклони глава и огледа табелките с имената ни. Винаги трябва да подкрепяш всяка фалшива самоличност — техник на „Ксерокс“, куриер на „ФедЕкс“ и така нататък. Колкото по-голяма е фирмата, толкова по-добре, защото е трудно да те открият. На всеки, който те пита, казваш телефонен номер и предварително уреждаш някой да отговори, че те познава. Но за това трябваше да сме служители на Федералната банка и ако този човек извършеше вътрешна проверка, с нас беше свършено.

— Кой ви повика? — попита той.

Погледнах телефона си.

— Работна станция 923. Името е…

Джак погледна лаптопа си.

— Тара Полард.

Пазачът се почеса по брадичката и отново ни погледна.

— Един момент — каза той и извади мобилния си телефон. Щеше да се обади.

Погледнах часовника си. Моментът беше подбран абсолютно точно. Бях изпратил на Линч съобщение да задейства нашия малуер и да накара компютъра на Полард да се държи толкова странно, че мишената да го забележи и това да ни осигури достъп до Търговското бюро. Ако бяхме подранили, щяха да ни хванат, че реагираме на проблем, който не съществува. А ако се бяхме забавили, Тара Полард вече щеше да се е обадила на „Информационни технологии“ и когато пристигнеха, те щяха да разберат, че сме измамници.

— Стойте тук — каза чернокожият и започна да набира номер.

Джак ме погледна уплашено.

Бях толкова погълнат от предстоящата ни участ, че не видях разтревожената жена, която идваше към нас.

— От „Информационни технологии“ ли сте? — попита тя.

— Да. Забелязахме необичаен трафик в мрежата. Вие ли сте 923?

— Слава Богу! Елате.

Жената ни поведе покрай служителя от рецепцията, който затвори телефона си, изгледа ни подозрително за последен път и тръгна към входната врата.

Пулсиращото сърце на американския капитализъм всъщност беше малко разочароващо. Не изглеждаше много по-различно от местен клон на банка. Стая за съвещания с висока до гърдите преграда от стъкло и дърво заемаше повечето пространство. Пред компютри покрай стената седяха седем търговци и тихо управляваха съдбата на икономиката с няколко щракания на мишките, отпивайки минерална вода. По-голямата част на етажа беше разделена на открити кабинети с прегради. Високи сводести прозорци изпълваха стаята с дневна светлина. По-възрастен мъж се приближи до търговците и обсъди нещо с тях.