Мэтью Квирк - Директивата

Имахме достатъчно работа и можехме да оставим повечето неща неизказани. Запълнихме часовете с репетиции за кражбата. Олекна ми, защото ако говорех с него за случилото се или дори мислех за това прекалено много, се опасявах, че ще го убия или ще му простя. Не знаех кое е по-лошо.

Всеки път, когато пазачът се отдалечеше, Джак се навеждаше към мен и прошепваше:

— Няма да ни оставят на мира, Майк. Ще ни натопят. Трябва ни план, някакъв начин да обърнем нещата срещу тях и да се измъкнем.

— Не се тревожи. Придържай се към това. — Посочих картата, на която бях проследил маршрута, по който щяхме да влезем в Банката и евентуалните пътища за бягство. — Всичко ще бъде наред.

Той обаче не оставаше доволен и при следващата удобна възможност отново започваше:

— Те ще се отърват от нас след това.

— Контролирам нещата, Джак. Моля те, никакви изпълнения. Само ще направиш така, че да те убият. Или мен.

— Но как? — Паниката в очите му беше очевидна, колкото повече се приближавахме към кражбата. Щяхме да влезем в Банката след дванайсет часа.

— Измислил съм го…

Вратата се отвори и в стаята влезе Линч.

Ние с Джак се изправихме.

— За какво си говорите, момчета? — попита той. Разбра, че става нещо.

— За пътищата за бягство — отвърнах.

Линч ни изгледа от главата до петите, извика на мъжа с очилата да излезе от банята и да не ни изпуска от поглед и после се махна.

Нямахме друга възможност да поговорим, преди да ни разделят за нощта. Знаех, че Джак крои нещо. Щеше да се опита да изкопчи от мен истинския ми план. Разчитах на това.

Денят на кражбата

Не спах цяла нощ. Гледах през прозореца сивото сияние, което в Манхатън минава за мрак. Станах от леглото, изкъпах се, облякох се и наблюдавах как река Ист се пени на поривите на вятъра.

Защо бяха избрали мен? Въпросът не ми даваше покой.

„Може би си прецакал някого, когото не е трябвало да закачаш“ — беше ми казал Линч. И докато за стотен път проверявах фалшивите директиви, мъничкият цилиндричен ключ и бръснарското ножче, скрити в шевовете на дрехите ми, аз се досетих кой стои зад всичко.

Линч почука на вратата. Бяхме готови. Знаех, че влизам в капан, но след прозрението, което ме осени, и цялото време, през което бях чакал сам в страх, изпитвах невероятно облекчение.

Потеглихме към Мейдън Лейн с черен микробус. Емблемите отстрани показваха, че принадлежи на куриерска служба. Караше Линч. Ирландецът седеше до него на предната седалка. Мъжът с очилата беше отзад и ни наблюдаваше. Първо спряхме в тайландски ресторант. Аз бях направил поръчката сутринта.

Очилатият слезе от буса и изтича да вземе храната. С Джак останахме сами отзад.

Радиото беше включено: „… и пазарите са объркани до безпрецедентна степен, докато Уолстрийт чака да чуе резултатите от съвещанието на Федералния резерв във Вашингтон…“

Имахме радиопредаватели, с които да се свързваме с екипа на Линч и да изпращаме съобщенията на наблюдателните постове. Нямаше как да се обадим на външна линия.

Легендата ни за прикритие, за да минем през периметъра, беше, че сме търговски представители на фитнес залата и отиваме да се срещнем с отговорника по човешките ресурси. Носех папка с рекламни материали заедно с шперцовете, скрити в колана на гърба ми.

За удара в Бюрото Джак носеше лаптоп в раницата си. Бях скрил фалшивата закодирана карта и постоянния магнит от редки земни елементи там, където се беше намирал ДВД драйвърът на компютъра, за да ги прекараме през детектора за метал.

Приближихме се до Банката и Джак ме погледна. Той винаги излъчваше дразнеща самонадеяност, увереността, че колкото и далеч да е отишъл или каквото и лошо да е направил, ще се измъкне невредим. Но в този момент смелостта му се беше изпарила.

Засрамих се, че изпитвам удоволствие от това и го виждам как осъзнава, че този път няма да има лесен изход. Беше му останал само страхът.

— Те ще ни прецакат — прошепна брат ми.

— Да — отвърнах, — но не съм сигурен дали ще ни припишат вината, или ще ни убият.

Той непрекъснато преглъщаше. Устата му беше пресъхнала.

— Аз ще побягна или ще се предам на ченгетата…

— Не го прави. Те ще се захванат с Ани или с татко. Трябва да намерим начин да се справим.

— Но аз не мога. Обърках всичко, Майк. Свършено е с нас…

— Не е. Казах ти, че имам план.

— Какъв?

— Много сте бъбриви там отзад — извика Линч през металната преграда, която разделяше кабината от товарната зона.