Мэтью Квирк - Директивата

Принтирах двата варианта на директивата. Сега, каквото и решение да вземеше Комитетът, аз можех да пробутам на Линч и Блум фалшификат, в който пише точно обратното. Те щяха да заложат напълно погрешно и аз щях да ги разкатая.

Разбира се, това означаваше, че първо трябва да извърша удара и да открадна истинската директива.

За всеки случай разпечатах по още едно копие на двата варианта. Когато от принтера се източи и последната страница, чух, че вратите на асансьора в коридора се отварят.

Изтрих всичко, което бях въвел в лаптопа, и го изключих. Чух, че законният наемател отключва вратата на апартамента, и грабнах разпечатките. Изскочих на терасата точно когато вратата се отвори и едва успях да притворя плъзгащите се врати.

Скрих се встрани, но се виждах от почти половината апартамент. Чух, че телевизорът се включи, и се осмелих да надникна вътре. Лампите бяха запалени и всичко, което мъжът можеше да види, беше собственото му отражение, но пак се чувствах изложен на погледа му. Затворих вратите, сантиметър по сантиметър, очаквайки всеки момент да ме издаде изскърцване и мъжът да ме види на терасата отвън.

Вероятно не трябваше да се тревожа. Надзърнах вътре. Човекът ядеше бурито, седеше на дивана и четеше огромна купчина правни документи. Видях го, че захапа фолиото, намръщи се, откъсна го и продължи. Половината ми приятели от юридическия факултет бяха такива — затворени в хотел или корпоративен апартамент на отсрещната страна на улицата срещу съда или склада за съхраняване на документи, и работеха по две хиляди и петстотин часа годишно, всяка минута, докато бяха будни, и спяха по четири часа нощем. Този човек вероятно не би ме забелязал, ако седнех до него и си вземех от пържените картофи и гуакамолето му.

Можеше и да съм в смъртна опасност, но поне вече не бях съучастник.

Затворих вратите напълно, прегънах веднъж разпечатките и ги пъхнах в задния си джоб. Подпрях се на стената, сложих крак на парапета и стъпих горе. Вкопчих пръстите на лявата си ръка в тухлите и се завъртях върху парапета. Надвесих се над празното пространство с лявата си ръка върху тухлите и после притиснах дясната си ръка в тавана на терасата.

Кракът ми затрепери нагоре и надолу като игла на шевна машина.

Започнах да губя равновесие. Изтеглих се с дясната ръка и вдигнах лявата, за да се хвана за пода на терасата над мен. Тежестта ми повлече пръстите ми към бездната долу, когато натиснах с пръстите на краката си и се вкопчих с лявата ръка в бетона горе.

Хванах се по-здраво с дясната, а след това се изкатерих по тухлите на стената и увих крак между перилата и пода на моята тераса. Раната на гърба ме заболя силно. Повдигнах крака към ръба. Оттам се улових за перилата, стъпих на ръба на терасата и се изтеглих горе.

Докато седях на терасата и си поемах дъх, чух, че някой чука на входната врата на апартамента ми.

Пазачът влезе и нервно се огледа наоколо. Почуках на стъклото. Той се приближи, отвори вратата и подаде глава.

— Шефът говори с твоите хора. Нещата ще бъдат готови чак утре сутринта.

— Добре — отвърнах.

— Там навън е студено.

— Клаустрофобия. Може ли да ми донесеш една книга със заглавие „Ключалки, сейфове и сигурност“ от другата стая по-нататък в коридора?

— Да. Влизаш ли?

— След минутка.

Пазачът ме погледна така, сякаш бях луд, и затвори вратата на терасата.

Облегнах се на стената, докоснах превръзката си и изсъсках. Сигурно бях разкъсал шевовете. Имах каквото ми трябваше, за да издъня Линч и Блум, но бях пропуснал шанса си да се обадя на Ани.

Баща ми донесе пакета сутринта. Мъжът с очилата донесе нещата до вратата. Табелките с имената изглеждаха добре. Определено щяха да минат през бърза визуална проверка.

— Ето ти и тези — каза той и ми подаде черна кожена калъфка — шперцовете.

Протегнах ръка.

— Ще ги пипаш само под надзор.

— Добре — казах. — Тогава ми донеси две ключалки да се упражнявам — „Шлаге Еверест“ и „ASSA V-10“.

Мъжът се върна с ключалките след десетина минути и ми ги даде заедно с шперцовете.

— Преброих всичко, затова не се опитвай да свиеш нещо — каза той.

Седнах до масата и отворих калъфката. Вътре имаше петнайсет шперца и динамометричен гаечен ключ. Отново проверих калъфката. Нямаше бръснарско ножче, нито ключ за белезници.

Бяха ли ги намерили?

Вгледах се по-внимателно в шперцовете и забелязах мъничък символ, щампован в стоманата, който не бях виждал от малък — оръдие с кръстосан чук, символът на производителя на стоманолеярните заводи „Форд“. Леярната беше на семейството ми от поколения, докато не я отнеха с измама от баща ми. Борбата срещу човека, който го разори, го беше принудила да прави измами. Годината беше 1976. Това сигурно беше един от последните шперцове, произведени в „Стомана Форд“. Винаги познавах произведенията на баща ми. Те бяха красиви, ръчно изработени и лъскави.