Мэтью Квирк - Директивата

Приближихме се до кръстовището между околовръстния път и шосе 395, безразборно построени нови жилищни комплекси и офис паркове, преплетени между надлези и детелини на магистралата.

— Харесвам те, Майк. Това не е отвличане. — Блум спря в подземен паркинг. — Отиваме в корпоративен апартамент. Много е хубав. Смятай го за среща извън офиса, сплотяване на екипа. Само ще свършим работата, която ти обеща да направиш.

Останалите от конвоя ни последваха и спряха до нас. Линч ме претърси щателно и се погрижи да ме сръга силно в шевовете. Тръгнахме към асансьорите.

Намирахме се в чисто нова кула с апартаменти. Качихме се на дванайсетия етаж и влязохме в хубав апартамент, който приличаше на образец на посредник при продажба на недвижими имоти. Единственото добро нещо беше, че имаше машина за еспресо, вградена в шкафа до хладилника.

— Добре дошъл — каза Блум. — И тъй като мисля, че преди малко те изхвърлиха от дома ти, може да спиш тук, докато тръгнем за Ню Йорк да свършим работата.

— Работа? Невероятна си. Снощи ме простреля…

— Куршумът не влезе в тялото ти.

— Заплаши годеницата ми…

— Бившата ти годеница.

— И едва не уби брат ми…

— Само защото ти се опита да действаш зад гърба ни, Майк. Причините са основателни да ни съдействаш този път. Виж колко лесно може да бъде.

Тя се приближи до дълбока купа върху гранитния плот, взе ябълка и отхапа.

— Пък и кой знае докъде може да те доведе това? — продължи. — Ти си компетентен човек. Дотук съм смаяна от теб. Правиш мръсни номера. Играеш честно. Забавен си. Ела да работиш за нас. Всъщност вече го правиш. Какво толкова? Ние сме мошеници, Майк. Не можеш да промениш природата си. Затова престани да се измъчваш и се забавлявай. Бих искала някой да ми го беше казал преди петнайсет години. Би ми спестил много време и болка.

Тя ми предложи да отхапя от ябълката.

— Много хитро — подхвърлих.

— Ядосан си. Разбирам. И това не е Съветският съюз. Изборът е твой.

— Какъв е изборът? Ами ако откажа?

Блум махна пренебрежително с ръка.

— Нека да бъдем позитивни. Това е ключът за успеха. Един ден се запитах защо ченгета и престъпници трябва да играят на котка и мишка в игра, в която не печели никой? Прахосва се толкова много предприемачески дух. Нека да направим така, че и двете страни да спечелят. Да увеличим баницата. И тук, Майк — тя посочи мен и после себе си, — виждам много синергия между нас. Да се съсредоточим върху съвместната работа.

Това беше най-милият начин, по който някой бе заплашвал да ме убие. Едва не забравих, че е принуда с насочен пистолет.

— Съжалявам, че нещата се развиха така — каза Блум. — Надявах се да те привлека без неприятните моменти. Заминаваме за Ню Йорк довечера или утре. И после идва Денят на Федералния резерв. Е, какво ще кажеш? Мошеничеството е в кръвта ти, както и в моята. Престани да се самозалъгваш и се примири. Участваш ли?

Поклатих глава и отвърнах:

— Ти не знаеш абсолютно нищо за мен.

— Нима? Знам какво се е случило с баща ти, Майк. Известно ти е, че крадците имат повече чест от представителите на закона. Защо си правиш труда с глупавите разлики? Не се преструвай, че ще бъдеш щастлив, като гледаш футбол и правиш задължителен секс два пъти в месеца. Нуждаеш се от измамите. Не си ли го осъзнал? Ако се опиташ да живееш почтено, ще умреш от скука.

Блум изричаше на глас мислите, които не ми позволяваха да заспя нощем и ме караха да гледам в тавана на къщата на мечтите си, и които ме терзаеха, докато кимах на шарките на порцеланови сервизи или избирах златния пръстен, който щях да нося, докато умра.

Ходовете, които бях опитал срещу Линч и Блум, ме бяха оставили с объркан живот и дупка в гърба. Имах само един изход. Единствената възможност беше да продължавам да ги заблуждавам. Можех да ги унищожа всичките, но трябваше да унищожа и себе си заедно с тях, и първо трябваше да извърша удара.

— Участвам — отговорих.

— Отлично.

— Ще се нуждая от помощ.

— Джак ще дойде с теб. Ще бъде готов. Справедливо е да участва в играта.

— Имам някои инструменти, лични карти и други неща. Трябва да ги взема от моите хора, преди да заминем за Ню Йорк.

— Кажи ми имената им.

— Човек на име Картрайт и баща ми. Предполагам, че ще бъдат готови чак довечера.

— Баща ти?

— Няма по-добър от него с книжата.

— Ще ги взема.

— Те може да са малко нервни. Аз мога да отида…

— Никакъв шанс.

— Тогава поне първо да се обадя. Ще ти кажа номерата им.