Мэтью Квирк - Директивата

Рязкото движение разкъса шевовете на гърба ми. Чух, че пиукането и бъбренето по радиопредавателите на ченгетата, които ни преследваха, се приближават. Те щяха да завият зад ъгъла, покрай който преди малко бяхме минали.

— Хей! — отекна вик в коридора от посоката на екипа на специалните части. — Не може да сте в този коридор.

Бяха ни видели. Отново погледнах ключалката. Вероятно беше по-добре да се предадем, отколкото да изненадаме група въоръжени до зъби точни стрелци в защитно облекло срещу размирици. Погледнах Джак. Той поклати глава.

— Полиция на Федералния резерв — обади се едно от ченгетата, които ни преследваха. Сигурно бяха завили зад ъгъла и стояха наблизо.

— Коридорът трябва да е разчистен за отдел „Специални операции“ — отговори командосът. Ще внасяме злато. Не чухте ли комуникациите?

Не ни бяха видели. Те сигнализираха на полицаите зад нас.

— Имаме евентуален пробив в сигурността — извика ченгето. — Видяхте ли някой да тича по коридора?

Онзи, които говореше от името на екипа със златото, се засмя:

— Тук имаме кюлчета на стойност осемдесет и пет милиона долара. Ако някой тичаше по този коридор, отдавна щеше да е на оня свят. Трябва да освободите коридора.

— Добре, добре — отвърна полицаят от Федералния резерв.

Чух ги, че се изтеглят. Зад нас се затвори врата. Това беше пътят, по който бяха дошли. Ченгетата щяха да ни оставят на мира за известно време, но само защото към нас идваха нервни командоси.

Пристигаше пратка злато. Това обясняваше засилената охрана и затварянето на улицата.

Видях, че Джак ме гледа гневно, сякаш можех да предвидя тази вероятност. Изправих се и огледах ключалката. Беше електронна и се отваряше с карта с код, каквато Картрайт ми беше показал как да преодолея. Може би щяхме да се измъкнем.

Но после стомахът ми се сви. Над нея имаше чисто нова „Медеко M3“, каквато си слагаш, ако откриеш, че електронната ти ключалка за хиляда и триста долара е безполезна.

По-добре беше да се отправим към щурмовите пушки в дъното на коридора. M3 бяха предпочитаните ключалки на правителството и разузнавателните агенции. Имаше ги в Белия дом и в Пентагона. Те бяха следващото поколение „Медеко“ на ключалката, която ме беше победила по време на проверката на Линч. Дори един майстор по влизане с взлом би разбил прозорчето на вратата или би се отказал.

Аз обаче не разполагах с тази възможност.

Чух, че подът се разтресе, когато забутаха количката със златото към нас, бавно, но сигурно. Нямаше да имам време да отворя това чудовище.

Забих шперц в екранчето на четящото устройство, изгорих платката и превъртях дръжката. След това пъхнах шперца вътре, за да я държа отворена и да не се занимавам повече с нея. Това ми отне четири секунди.

Златото се приближаваше. Чувах тракането и дрънченето на метала върху бетона.

M3 е нещо като фетиш сред крадците поради трудността й. Има съвършено нов дизайн, който прави щифтовете по-трудни за завъртане, с фалшиви прагчета, за да откажат крадците. Трябваше да преместя всички щифтове към абсолютната водоравна линия и после да завъртя всеки, за да се отдръпне резето.

Дори ако успеех да извърша тези две чудеса, това не беше всичко. Оставаше плъзгачът — трето месингово парче, което пречи на ключа да се превърти, ако не се издърпа напред до правилната позиция. Хиляда пъти по-трудно е да усетиш кога щифтът е отместен с всичките тези допълнителни части, които подсигуряват цилиндъра. Имаше два билиона възможни комбинации за височината на щифта, ъгъла и позициите на плъзгача и само една отваряше проклетото нещо.

Трябваше да я открия и затова отварянето на ключалка в реално време е трудно. Налагаше се да го направя през мъничката дупчица със странна форма, докато страхът се беше свил в твърда черна топка в стомаха ми. Представете си, че се опитвате да смените всички свещи в двигателя на колата си, когато капакът се отваря сантиметър по сантиметър. И кара пиян шофьор.

Ето, такава беше задачата ми. Прецених, че имам една-две минути до пристигането на командосите. Нямаше да има ефектни трикове, нито лесни заобикаляния, само бавна, усърдна работа, милиметър по милиметър, метал върху метал и чувствителността на пръстите ми. Натегнах леко с динамометричния гаечен ключ и започнах да нагласявам височината на щифтовете.

Подът се тресеше, докато количката със златото се приближаваше. Знаех, че е невъзможно, но не можех да се откажа.

Отне ми една минута да наредя щифтовете до водоравната линия. Първата стъпка беше завършена, но нямаше как да знам със сигурност.