Мэтью Квирк - Директивата

Не се представях точно като Федерален служител на силите на реда, но докато си мислех какво да направя, ако ме питат нещо, разликата започна да избледнява.

Никой не ме спря. Бях типичният заподозрян убиец, разхождащ се в полеви офис на ФБР, на неколкостотин метра от местопрестъплението. До стълбището имаше петдесетина метра, но с всичките тези представители на закона около мен имах чувството, че съм в един от онези кошмари, където целта ти се отдалечава все повече, докато се движиш към нея.

Тръгнах по стълбището, като внимавах да не изпреваря Линч. В сутерена чух, че някъде пред мен се затваря врата. Надникнах навън и го видях, че върви по почти празното долно ниво на закрития паркинг и завива зад ъгъла, държейки телефона в ръката си. Колата му беше паркирана в отсрещния край. Наблизо имаше само няколко микробуса.

Затворих безшумно вратата и се запромъквах покрай бетонните стени. Криех се зад подпорите и се опитвах да се приближа до Линч достатъчно, за да подслушвам.

Той спря и застана до някаква бръмчаща машина в стоманена клетка. Отидох от другата страна. Наблюдавах го, докато набира номер, и проследих пътя на пръстите му. Някои неща — схемите върху клавиатурите, процесът на включване в някоя компютърна система и кодовете — се запечатваха в паметта ми. Когато бях по-млад, прекарвах много време да упражнявам това и не изгубих навика. Разбрах номера, или поне по-голямата част от него, и го въведох в моя телефон.

Линч започна да говори, но аз не го чувах от машината. Промъкнах се по-близо и едва долових гласа му.

— Не разбирам защо не се справим с него още сега. Помисли си колко много знае. Да, разбира се… но… Щом казваш, че контролираш нещата, тогава ще почакам. Не мога да говоря за това тук. Къде? Добре. И без това трябва да проверя доставката. Ще се погрижа за още нещо тук и после може да се срещнем. След час. Хубаво.

Реших да се връщам. Наведох се и се вмъкнах между машината и стената. Лицето ми беше на десетина сантиметра от гореща тръба, която вонеше на дизелово гориво. Не чувах нищо от шума.

Изчаках една минута, както ми се стори, но вероятно бяха само десетина секунди, докато сърцето ми подскачаше в гърдите. И после чух, че се затвори врата. Измъкнах се, очаквайки Линч да изскочи зад следващата подпора, готов за удар с голямата чаша за кафе.

Но когато се изправих, видях, че съм сам в подземието.

Линч отиваше на среща с шефа си. Може би параноята ми се беше развихрила прекалено много, но думите му прозвучаха така, сякаш на дневен ред беше съдбата ми. Той обаче не каза достатъчно, за да разбера къде отива. Можеше да се опитам да го проследя, но джипът ми щеше да ме издаде.

Приближих се до крайслера му. Микробусите наоколо ми осигуриха известно прикритие от охранителните камери. В голям комплекс като този, колкото и да бяха страшни, камерите на третото подземно ниво по всяка вероятност бяха преглеждани периодично или само ако има произшествие. Въпреки че като се имаше предвид как преминава денят ми, изобщо нямаше да се изненадам, ако пак улучех неподходящ момент.

Да се качиш в някоя кола не е много трудно, но да я откраднеш е съвсем друга работа. Въведените през деветдесетте години устройства за блокиране на двигателите отнеха забавлението от краденето на коли. Когато бях тийнейджър, имаше един вълшебен момент за разходките с чужда кола, когато се появи бастунът за заключване на волана. Все още имаше в движение доста коли от осемдесетте години, които можеш да отмъкнеш. Трябва ти обаче много сила, за да разбиеш бастуна, пък и ще изглежда ужасно подозрително да вървиш в закрит паркинг с метален лост. Но после, Бог да ги благослови, шофьорите започнаха да прикрепват метални скоби на воланите за теб. Запалваш мотора, разбиваш ключалката на скобата и ти трябва само трионче в ръкава, за да срежеш скобата и да я махнеш от волана. Целият град беше изложбена зала на автомобили. Но щом ключовете с чипове станаха стандартни, купонът свърши. Вече нямаше запалване с жички. Възможностите за избор бяха да използваш крик или да хванеш автобуса.

Трябваше да вляза, без да оставя следа. Тънките метални пластини не работеха надеждно от години, затова ключарите използват метода с клина. На колоната зад мен имаше жълти стопове. Извадих твърдата пластмасова капачка на единия и я вкарах отгоре във вратата на шофьора, а после натиснах пластмасата по-навътре, отваряйки малко пространство между вратата и рамката. Отвъртях шпилка от тръбата, минаваща покрай стените, и я огънах леко покрай клина. Ръката ми се разтрепери, когато шпилката влезе до половината. Ако оставех драскотини по рамката на вратата, щях да се издам на Линч. Спрях, успокоих се и я насочих към ключалката на вратата.