Мэтью Квирк - Директивата

— В два и половина — отговори Линч.

— Трябва да са били докладите на икономистите от персонала, за да ги подготвят за Деня на Федералния резерв. Те са Клас I информация с ограничен достъп. Виждаш ли цифрите, които тя е написала, пин кода?

— Клавиатурата е малка.

— Погледни схемата.

Той присви очи и се втренчи в екрана.

— Виждам шест, може би пет.

— Пусни ме. Аз ще ги разбера.

Линч се поколеба.

— Това е начинът да вляза. Мога да ги разбера. Само че трябва да стана.

Той освободи глезена ми предпазливо, готов да разбие главата ми с палката. Заобиколих масата и изгледах записа няколко пъти. Цифрите бяха осем. Определих шест от тях и бях близо до останалите две.

Повиках Линч.

— Вгледай се внимателно. Това три ли е или шест?

Знаех, че е три. Докато той се взираше в екрана, аз измъкнах телефона му от джоба си и го прегледах.

Нямаше съобщения, нито номера. Линч сигурно ги изтриваше всеки път.

— Трябваше да го посочиш, преди да започна — каза той и сгъна палката. Върнах телефона в джоба си, преди да го види.

— Току-що го забелязах.

Единственото по-страшно нещо от уменията на Линч в насилието беше колко лесно го зарязваше, като хирург, който оставя скалпел.

— Е, и? — попита.

— Може да задействаме зловредния софтуер, който е инсталиран в Бюрото, а после да влезем, представяйки се за служители от отдел „Информационни технологии“, да прочетем факса и да вземем директивата.

— Как ще вземеш закодираната карта?

— Ще я отмъкна. Виж. — Посочих екрана. — Тя я слага в чантата си, която е окачена в преградения кабинет. Лесно е да се свие.

Той се замисли за миг за възможностите за избор. Съмненията му в джебчийските ми умения ми се видяха доста забавни, като имах предвид, че мобилният му телефон е в джоба ми. И все пак Федералните служители гледат сериозно на закодираните карти. Ако я загубиш, обаждаш се на денонощен номер и агентите пристигат в дома ти след петнайсетина минути.

— Може и да стане — отбеляза Линч и посочи стола до бюрото.

— Предпочитам да стоя прав — отвърнах.

— Е, добре. Какво друго трябва да направиш?

— Само да разбера какъв е пин кодът. Моят човек принтира два пропуска, за да можем да се движим свободно, след като преминем периметъра. Трябва да репетираме и да планираме повече възможности за пътищата за бягство.

— Нали знаеш какво ще се случи, ако отново се отклониш от правия път? — попита Линч.

— Да.

Той се наведе над бюрото, за да отключи белезниците на ръката ми. Докато работеше с ключа, телефонът му завибрира в джоба ми. Линч можеше да го чуе всеки момент и да разбере, че е откраднат.

Изтръпнах и се превих на две, преструвайки се, че отново изпитвам болка. Телата ни се сблъскаха. Опрях ханш в кръста му достатъчно дълго, за да прикрия движенията си, и пъхнах телефона в калъфката. Това е ключът в джебчийството — да прикриеш престъпното докосване с по-силен, случаен натиск. Останах превит, със свободната си ръка на слабините, докато Линч махаше белезниците.

Той погледна телефона и после мен.

— Тъкмо говорим за дявола — каза. — Имаш минута да се съвземеш. Ласитър идва. Научи ли си урока?

Вървях като каубой, затворил очи от болка.

— Няма да го забравя скоро.

— Добре. Не се отдалечавай много от дома си. Не прави нищо странно. В неделя заминаваме за Ню Йорк.

Линч носеше телефона в ръката си и преглеждаше съобщенията, докато вървеше към стълбището.

Когато се отправих към асансьорите, забелязах, че той минава през тежка аварийна врата, водеща към стълбите от другата страна на офиса. Забавих крачка, за да видя в каква посока се отправя, а после слязох с асансьора един етаж по-долу, тръгнах през кабинетите и се върнах към стълбите, за да го проследя.

В стаята за разпити Линч се беше поколебал за секунда дали да ме скопи, или да ме пусне да си вървя. Това не беше внезапен пристъп на съвест. Аз бях заменим и го знаех.

Баща ми беше прав. Е, нямаше да ме оставят само да свърша работата. Сигурно знаеха, че ще се опитам да я обърна срещу тях. Предадях ли директивата, с мен беше свършено. Щяха да ме набедят или направо да ме убият. Трябваше да разбера кой се обажда от другия край на телефонната линия. Не можех да вляза в капан.

Табелките с имената на всички на долния етаж бяха поставени на видно място. Единствените изключения бяха мъжете и жените с щурмови сини якета с надпис ФБР. Аз носех бронежилетка и вървях като Джон Уейн. Не беше много трудно да изглеждам като тях. Грабнах яке от един стол и го преметнах на ръката си, прикривайки онази част от кръста си, където повечето служители носеха табелките си.