Мэтью Квирк - Директивата

Кой знае? Може би беше цветарят, когото бяхме уволнили преди два месеца.

Обиколих с джипа, подкарах по пътека в гората, докато се скрих от поглед, и спрях. Извадих пистолета от скривалището му под седалката и го затъкнах в колана си.

Графити и празни шишета от вино свидетелстваха за скорошната клиентела на курорта, но дори зад сградата ясно се виждаше новият охранителен режим. Двете крила на хотела бяха само фасади, но централната част с купола беше подсигурена с бронирани стъкла на прозорците и нови ключалки.

Промъкнах се през избуялите градини, празните басейни и обезобразените римски статуи и после запълзях по нисък парапет, докато стигнах достатъчно близо, за да се втурна към колата на Линч. Беше почти тъмно и нямаше признаци за човешко присъствие. Намерих парче стар метал и се опитах да го пъхна във вратата. Дървото се разпадна. Беше сухо, изгнило и с дупки от термити. Огледах се наоколо за друг клин, а после ми хрумна да пробвам дръжката на вратата.

Беше отключена. Все пак се намирахме в дивата пустош.

Седнах в колата и започнах да търся около задната седалка. Телефонът ми не беше там. Бръкнах дълбоко между възглавниците, одрах кокалчетата на пръстите си в глава на болт и след това най-после напипах студената пластмаса.

Затворих безшумно вратата и побягнах към парапета.

Започнах да обикалям сградата и намерих стоманена врата във вътрешен ъгъл, който предлагаше прилично прикритие, докато работя. Вратата беше заключена с американски катинари. Ключалката беше хубава, но въпреки това нямаше да ми отнеме много време. Обаче бях нервен и непрекъснато обърквах щифтовете. Най-сетне цилиндърът се превъртя. Няма по-приятно чувство. Влязох вътре, следвайки тънкия лъч на фенерчето си. Коридорът беше зловещ. Стъпките ми отекваха и едва различавах очертанията на дървената ламперия и порцелановите ключове за осветление.

Чух тихо боботене отпред и се отправих натам. Направих погрешен завой и кракът ми хлътна в изгнил под и отломки. Докато падах, капачката на коляното ми се заби в нещо остро.

Станах и заобиколих. Шумът отново се усили. Голяма част от стената в коридора липсваше и аз минах през нея.

В мрака открих дебела метална врата; беше открехната. Докато се промъквах през нея, осъзнах, че това е помещение за съхраняване на ценности. В ъгъла имаше стари сейфове. Бяха твърде тежки, за да ги измъкне някой. Мястото беше украсено в разточителния стил на Златната епоха — изваяни колони с фигури и фризове и изпочупени полилеи.

Вече бях по-близо до пулсиращия звук, който, изглежда, се чуваше зад врата със старомодна ключалка, през която наистина можех да надникна. При други обстоятелства това можеше да е интересна загадка, но не и сега, когато Линч и взводът му бяха наблизо.

Нямах подходящи шперцове, което означаваше кошмар от неудобни ъгли и твърде много натиск. Пръстите ми се зачервиха и израниха. Най-после успях да отключа.

Когато открехнах вратата, шумът изведнъж стана много силен и през пролуката нахлу светлина, която ме заслепи за няколко секунди.

Озовах се съвсем близо и чух гласове. Дебелите стени на трезора ме бяха накарали да мисля, че съм много по-далеч.

Очите ми се приспособиха и сцената стана сюрреалистична. Намирах се в задната част на хранилището на старо казино, където се брояха парите и се осребряваха чиповете. Тя заемаше едната страна на игралния под. Вдигнах глава и видях сводестия таван над главната игрална зона и купола високо над мен. Една четвърт от тавана се беше срутила и през разцепените дъски и напуканите фрески видях, че небето е станало тъмносиньо. На пода гниеха няколко маси за зарове. Около тях беше избуяла трева и тук-там цъфтяха диви цветя. Куполът сигурно беше отворен от десетилетия.

Наблизо имаше хора. От тях ме скриваха гише и сейф, но отсреща, през месинговите решетки видях два ярки халогенни прожектора, насочени към мен. Зад тях се движеха хора — може би десетина, но не виждах лицата от заслепяващите светлини. На пода бяха натрупани десетки кашони, извисяващи се над главите на хората. От двете страни стояха пазачи с пушки.

Пулсирането на генератора отчасти заглушаваше гласовете, но мисля, че познах говора на Линч. Извих врат, за да видя на кого говори, но съзрях само тъмни силуети. Приближих се да разбера какво казва.

— Не разбирам защо не сплашиш годеницата — каза Линч. — Или защо мислиш, че го държиш в ръцете, когато той очевидно се готви да ни прекара…