Мэтью Квирк - Директивата

Лъчите на фенерчетата шареха из гората. Скрих се зад едно дърво и ги зачаках да отминат.

Завих и отново тръгнах към реката, минавайки през храстите. Болка пронизваше гърба ми с всяка крачка. В радиус от няколко километра наоколо нямаше нищо друго освен мъжете, които искаха да ме убият. Докато газех в студената, застояла вода, видях фарове по пътеката. Хвърлих се в калта и зачаках. Минаха няколко минути. От листата до ухото ми изпълзяха паяци. Нещо като щипки на раци запъпли по краката ми. Държах се.

Колата спря. Лъчи на фенерчета кръстосаха полето и осветиха мократа земя до главата ми. Зарових лице, опитвайки се да дишам през устата си.

Не знам колко време лежах така и насекомите пълзяха по яката ми, а калта проникваше в ухото ми.

Светлините се преместиха и проблеснаха още веднъж. Двигателят на колата изръмжа. Преследвачите си тръгнаха.

Километър по-нататък по реката попаднах на стара барака за стръв, затворена за сезона. В потока зад нея имаше малка лодка, изоставена и пълна до половината с кафява вода. Качих се и я насочих към реката. Усетих, че течението ме понесе, легнах по гръб в студената тиня и се втренчих в звездите.

Чувствах, че по гърба ми тече топла кръв и се смесва с мръсната вода. Знаех, че съм прострелян. Надявах се, че са ме помислили за мъртъв, и се молех накрая да не се окажат прави.

Тази част от реката беше широка и спокойна. Лодката навлезе сред дънери, стърчащи от водата. Изтласках се с краката. Водовъртежът ме повлече и ме докара до отсрещния бряг, от страната на Вирджиния.

Проправих си път през ледената вода до брега. Намирах се в някакъв парк. Докато се влачех нагоре по хълма, почувствах топлината на кръвта си, която се стичаше по краката ми.

Протегнах ръка, докоснах бронежилетката и проследих с пръсти дупката в пластинката. Куршумът беше минал през нея.

Пътеките водеха до селски път. Извадих мобилния си телефон. Беше се намокрил, но работеше. Позвъних на Ани, но тя не отговори. Приготвих се да се обадя на татко, но той беше последно убежище. Ако не успееше да се прибере навреме за обаждането на надзорника, щяха да го върнат в затвора.

Можех да похлопам на нечия врата, но вероятно щяха да ме посрещнат с ловна пушка, и с право, защото приличах на избягал убиец.

Виеше ми се свят и се спънах два пъти. Състоянието ми бързо се влошаваше. Трябваше да си почина.

Вмъкнах се в прикритието на дърветата, седнах и се облегнах на паднал дънер.

Нуждаех се от линейка. Тъкмо щях да се обадя на „Бърза помощ“, когато си спомних, че те съобщават на полицията за всички огнестрелни рани. Не можех да си позволя среща с ченгетата. Легнах по гръб и започнах да дишам бавно и дълбоко. Не се бях чувствал по-уморен и премръзнал. Очите ми се затвориха и се свлякох на земята.

Болката, влагата и студът вече нямаха значение. Безсъзнанието се спусна над мен като покров. Оставих се пред очите ми да падне мрак.

Зазвъняха звънчета. Не знам дали само те щяха да свършат работата да ме събудят, но докато лежах на земята, върху ухото ми падна студена капка дъжд. Свестих се. Зъбите ми тракаха от студ. Звънчетата бяха пронизителният дигитален звук на мобилния ми телефон. Надигнах се на дънера и прегърбих рамене.

Трябваше да се движа.

Отговорих на обаждането, докато се мъчех да стана.

— Ало.

— Майк?

— Кой се обажда?

— Емили. Емили Блум. Исках да питам как мина срещата. Добре ли си? Неподходящ момент ли избрах?

— Малко съм загазил — изграчих. — Дали не си някъде наблизо до Хърндън? Там съм. — Болката затрудняваше дишането ми. Всяка дума излизаше като стенание.

— Звучиш ужасно. Добре ли си?

— Не — отговорих.

— Ранен ли си?

— Да.

— Ще бъда там след десетина минути.

Не исках да я въвличам в това, но предпочитах да не умра от учтивост.

— Благодаря — отвърнах.

— Само ми кажи адреса.

Погледнах координатите на джипиеса на телефона си и й ги казах.

Докато чаках, се обадих на баща си.

— Здравей — започнах, полагайки усилия да говоря като жив човек.

— Какво става, Майк? Добре ли е Джак?

— Не съм го виждал. Искам да питам за онзи лекар, когото ти и Картрайт познавате. Ветеринарят.

— Макоско ли?

— Може ли да му се обадиш и да му кажеш да отиде в кабинета си?

— Какво се е случило?

— Добре съм. Трябва само да ме зашият.

— Какво? Отиди в проклетото спешно отделение. Имаш здравна осигуровка.

— Не мога.

— Защо?

— Малко ме простреляха.