Мэтью Квирк - Директивата

— Не — отговори тя.

— Е, не е моя работа — каза ветеринарят и започна да зарежда стерилизатора. — Но в този човек… — той ме посочи — има конска доза оксикодон. Дръж го под око следващите осем-дванайсет часа. Би трябвало да е добре, но Госиод знае, че ми се е случвало да греша.

Блум ме заведе до колата. След като ми извадиха гилзата и взех болкоуспокояващи, се почувствах като прероден.

— Предполагам, че срещата не е минала по плана — каза тя, докато се качвахме в джипа й.

— Не. Трябва да се прибера у дома и да легна.

— Ани там ли е?

— Не.

— А някой друг?

— Не.

— Тогава идваш с мен — заяви Блум. — Заповед на лекаря.

Събудих се и потърках лице в студените завивки и матрака, по-удобен от всеки друг, на който бях спал. Със сигурност не беше мой.

На тоалетката видях семейни снимки — на ски в Алпите, на езда в Монтана, дипломиране от Станфорд. На всичките беше Емили Блум.

— О, не — промълвих.

Изминалата нощ беше като мъгла. Какво бях направил? Претърколих се и извиках от болка, но за щастие открих, че съм сам. Отново легнах и огледах стаята. Беше идеално обзаведена. Не можех да си представя, че в нея живее реален човек. Имах чувството, че съм в луксозен мебелен магазин. Предишната вечер започна да ми се изяснява. Бавно сглобих събитията, изстрела и защо спя в леглото на чужда жена.

Блум отвори вратата на спалнята и каза:

— Добро утро. Искаш ли кафе? А викодин?

— И двете. Бог да те благослови. Извинявай, че те притесних. Трябваше да спя на дивана. Припаднах ли?

— Заслужи си леглото. Не се тревожи за това.

Седнах и провесих крака от леглото. Бях с тениска и долнище на анцуг на Блум.

— Не трябва ли да лежиш? — попита тя.

— Чувствам се много добре, като се има предвид всичко. Притесних се, че проклетият куршум е в мен, без да знам какво точно е положението.

Тя беше спала в дневната и ме бе проверявала през няколко часа. На кухненския плот имаше плик с гевречета от „Дийн и Делука“.

— Е, какво се случи? — попита тя.

— Добрата новина е, че бях много близо да разбера кой е погнал мен и брат ми. Човекът на върха.

— Кой е той?

— Това е лошата новина. Не знам. Непрекъснато мисля за това. В момента работя по няколко случая, които може да са свързани, няколко души, с които съм имал конфликти в миналото.

— Предпазлив си. Можеш да ми се довериш, Майк.

— Наистина не знам. Сигурно е свързано с работата ми срещу корупцията. Ако имам достъп до файловете си, мога да стесня кръга и да изслушам някои аудиозаписи.

— Бил си достатъчно близо, за да те прострелят. Мисля, че това е нещо. Искаш ли да ми разкажеш?

— Всеки, който научава за случая, свършва в болница, в моргата или в кабинета на ветеринарен лекар, затова ще ти спестя подробностите.

— Ще отидеш ли пак при Федералните власти?

— Така започна всичко снощи. Те имат източници навсякъде.

— Ласитър?

— По-висшестоящи от Ласитър. Но не казвай и не прави нищо. Те убиват информаторите. Виждал съм ги да го правят. Обещай ми.

— Добре. И какво следва?

— Може ли да ме закараш у дома?

Спряхме на моята улица с джипа на Блум. Дрехите ми от вчера, покрити с втвърдена речна кал и кръв, бяха в чувал за боклук в краката ми.

Въпреки болкоуспокояващите гърбът ме болеше ужасно. Докато се приближавахме към дома ми, видях познати автомобили — „Бентли“ от петдесетте години и „Лексус“ кабрио. Те принадлежаха на бабата и лелята на Ани.

На алеята пред къщата ми беше паркиран бял микробус без прозорци — предпочитано превозно средство от похитители. Ако знаеха, че в старото казино съм бил аз, Линч и шефът му биха дошли за мен с всички възможни средства.

Ръката ми се плъзна към ножа, но после видях сервитьор с бяла риза и черен панталон, който носеше празен поднос от задния двор към микробуса.

Той се появи отново с ордьоври, от които стърчаха клечки за зъби. Спряхме пред къщата и слязохме едновременно от джипа.

— Малко трепериш — каза Блум.

— Нищо ми няма. — Въпреки болката се движех доста добре.

Обърнах се към къщата и видях Ани на верандата. Мислех, че ще се върне довечера, но може би бях разбрал погрешно.

Ако знаех, че тя е у дома, вероятно нямаше да се прибера вкъщи, след като цяла нощ бях с жената, с която се кълнях, че не спя. И определено нямаше да нося дрехите, които ми даде Блум — стара тениска от католическо училище за момичета и червено долнище на анцуг.

Ани ме изгледа с едва сдържан гняв. Като имах предвид доказателствата срещу мен, засега ми се разминаваше леко. Изкачих стъпалата пред верандата. След преживяното снощи се радвах, че съм жив да я прегърна. Все едно обаче притиснах до себе си дърво. Тя ме отблъсна.