Марк Хеншоу - Червената клетка

Трима бяха китайци от материка, а единият — тайванец, който живееше в Съединените щати. Връзките им бяха задраскани плътно. Една от възможностите бе да са част от организираната престъпност, но правителството не би правило пазарлъци с Триадите 12 12 Тайни китайски престъпни общества, действащи по цял свят, където има китайски имигранти. Това всъщност е китайската мафия. — Б. пр. . А и Тайван нямаше да държи за заложник гражданин на най-големия си западен покровител. Оставаше една възможност. Общоизвестно бе, че в Тайван гъмжи от китайски шпиони, и досега правителството проявяваше достатъчно разум да не закача никого от тях. Националното бюро за сигурност никога не беше арестувало китайски шпионин, страхувайки се от ответна реакция. Но очевидно политиката се беше променила… Или някой я променяше сега. Куо не харесваше това, но международните отношения с китайците бяха далеч от обхвата на работата му.

— Тогава твоите началници могат да проведат атаката — предложи той.

— Имаш заповеди! — Сега федералният почти крещеше и привличаше вниманието на застаналите наблизо полицаи и офицери от НБС.

Куо пристъпи напред, наведе се към лицето му и промълви:

— Няма да изложа хората си на риск заради нечии политически цели — рече той. — Дали ще излязат заподозрените ти живи, ще зависи от това дали са въоръжени и дали се съпротивляват. Ако това е неприемливо, ще трябва да преосмислиш операцията.

Офицерът от НБС си пое дълбоко дъх и поклати глава:

— Ако началниците ми са недоволни…

— При информацията, която ми осигурихте, решението ми е правилно — настоя Куо. — Тръгваме ли, или не?

Федералният си поигра с телефона си, мислейки да проведе още един разговор, но сетне го пъхна в джоба на палтото си.

— Ти върви.

Куо се обърна, даде сигнал с ръка на хората си да тръгнат напред и изрече същата заповед по кодираната радиостанция на екипа от другата страна на сградата. Отзад мъже с черни ботуши, кожени дрехи, качулки и каски се придвижиха напред в ранния сутрешен мрак. Стигнаха до сградата и вдигнаха портативните стълби към тухлената стена. Двама мъже бързо се изкачиха до горните стълби, внимавайки да държат главите си под первазите на прозорците, и извадиха от раниците си своите лостове за разбиване. Хората отдолу измъкнаха от жилетките си зашеметяващи гранати.

Куо поведе екипа си към предния вход, после вдигна юмрук и редицата спря при командата му. Полицаят зад Куо го заобиколи, коленичи върху мръсния бетон и пъхна под вратата фиброоптичен кабел. На върха му имаше камера и полицаят вдигна цветния монитор, за да може капитанът да го вижда. Полицаят завъртя кабела надясно. Куо не видя никого. Чу гласове през вратата, но шлемът и плътно прилепналата му шапка приглушаваха звука и той не можа да разбере нищо от разговора. Коленичилият полицай завъртя оптичния кабел обратно и камерата се обърна наляво. Видяха се трима мъже. Куо кимна и вдигна три пръста на подчинените зад себе си. Полицаят извади камерата и отстъпи назад в редицата.

Капитанът извади от жилетката си зашеметяваща граната, дръпна предпазителя и натисна скобата. Кимна на атакуващия полицай, държащ петкилограмов чук. Полицаят с камерата отзад стисна радиомикрофона си и прошепна. Атакуващият дръпна чука си назад, а после завъртя инструмента силно, разбивайки ключалката и откъсвайки резето от пантите със звук от счупени трески в силния вятър. Куо хвърли гранатата в стаята.

Набелязаните за мишени мъже в предната стая се завъртяха в столовете си, за да погледнат към счупената врата, когато тя се срути. Това беше инстинктивна реакция. Гранатата възпламени светлина от шест милиона свещи, които подпалиха едновременно всички фоточувствителни клетки в ретините им. Погледите им замръзнаха като филмова лента, заяла на един-единствен кадър, изпращайки постоянно една и съща картина в мозъците им, докато очите им се мъчеха да възстановят зрението си. Гърмът от сто и осемдесет децибела, който атакува тъпанчетата им една милисекунда по-късно, бе малко под прага, който можеше да причини увреждане на меката тъкан. Един от тях падна на пода, а другите двама изгубиха равновесие. Ослепели, почти глухи и неспособни да се задържат на крака, те се пресегнаха и започнаха да опипват за нещо, за което да се задържат.

Вторият екип отзад счупи прозорците със сгъваеми палки и хвърли своите гранати в задните стаи. Наблюдаваха апартамента повече от седмица, докато Куо спореше с федералните за плана на атаката. Вътре имаше четирима души, но само трима в предната стая. Другият се намираше някъде отзад, където осветлението бе слабо. Куо се надяваше последната мишена да не е в банята без прозорци, за която знаеха, че се намира отзад.