Марк Хеншоу - Червената клетка

Опитвайки се да се фокусира през мъглата на болката, Кира напипа двете неща, от които се нуждаеше най-много: парче марля и спринцовка с морфин. Заби иглата в ръката си, точно над раната, и когато тя влезе в разкъсаната плът, едва се овладя да не извика. Натисна я, сетне извади иглата. Това бяха най-дългите десет секунди в живота й.

Ръката й започна да изтръпва, а тялото й най-после престана да се тресе и се отпусна. Кира усети как болката започва да утихва и се подготви за следващата стъпка. Смачка марлята в лявата си ръка, която все още чувстваше, и я натъпка в раната. Кървенето веднага спря…

Морфинът действаше бързо. Когато се инжектира, тя не провери количеството. Ала каквато й да беше дозата, очевидно бе достатъчна. Дори беше в повече.

Уви още марля около ръката си, за да задържи тампона, напъхан в раната. Грозно бинтоване, но я спаси, а чифт фиби завършиха задачата.

Кира залитна, когато отново се отправи към спалнята, и едва не припадна, преди да стигне до леглото. Свлече се върху него на колене и се претърколи по гръб. Прерови якето си и намери кодирания мобилен телефон, който заместник-шефът на бюрото й даде преди два часа.

Тя знаеше, че морфинът ще я освободи от стреса, но може и да я накара да изгуби съзнание. Сигурно разполагаше само с минута, преди да припадне. Ръката й бе напълно изтръпнала.

Под прозореца се чуха две сирени. Не успя да прецени разстоянието, но, изглежда, идваха от различни места.

Тук не е безопасно, помисли си тя. Не знаеше къде за последно преследвачите от СЕБИН я бяха видели… Можеше да са наблизо, да претърсват съседните сгради етаж след етаж. Можеше всеки миг да избият вратата на убежището й. Можеше да са отвън, в коридора, на стълбището. Нищо нямаше да ги спре…

Стаята сякаш се смаляваше около нея. Кира усети как в гърдите й се надига паника, отново я обзе тревога. Здравата й ръка потрепери, този път не от шок или болка.

Не е безопасно.

Кира набра единствения номер, записан в мобилния телефон.

Свърза се. Гласът на другия край беше американски.

— Централа.

Два месеца по-късно

НЕДЕЛЯ

Ден първи

Парк Бейхай, Пекин,

Китайска народна република

От безбройните паркове в Пекин Пайъниър обичаше само този. На хиляда години, той бе давал подслон на императорите, когато християните са губели кръстоносните походи. Красотата му е уникална, помисли си той, а езерото Тай Йе предлагаше комфорт дори през зимата, когато сибирският вятър пронизваше тънкото му палто и го разтреперваше на брега. Тази вечер той прекара цял час на студа, докато наблюдаваше как леките вълнички измиват скалите. Това не бе актът на чиста медитация, който би му харесал. Наблюдаваше, за да разбере дали го следят неколцината желаещи да изтърпят вихъра. Вечните слухове за къртица в редиците на Министерството за държавна сигурност — Гуоджи Анкуан Бу — отново бяха довели до вътрешна чистка. Това винаги бе причина за тревога, но разследвания бе имало и преди и те винаги го бяха отминавали.

Все пак Пайъниър се наслади на вечерята. Идването му в ресторант „Фангшанг“ бе една упорита грешка, но именно тук дисциплината му винаги се проваляше. Показното изобилие си беше риск. Тук вечеряха президенти и премиери. Цените бяха високи според местните стандарти, щеше да плати почти триста юана 8 8 Националната валута на Китайската народна република. — Б. пр. за тази вечеря, макар че не поръча най-скъпото ястие. Това бе единственият разход, който си позволяваше от парите, плащани му от ЦРУ. Останалите отиваха по сметка във Вашингтонската взаимна банка в Съединените щати и всичко това не означаваше нищо за него. Никога нямаше да доживее, за да използва тези пари. Беше сигурен в това, а предателите в Китайската народна република не получаваха последно ястие по желание. Ако му беше писано да го арестуват и евентуално да го екзекутират, той щеше да се наслади на една императорска вечеря, преди да се стигне дотам. Всъщност това бе нещо, върху което можеше да се съсредоточи. Беше предател на страната си и не се гордееше с факта, така че сядаше на масата преди всяка среща с куратора 9 9 Сътрудник от разузнаването или агент на група, непосредствено ръководещ работата на един или няколко агенти. — Б. пр. си и затваряше вината си в лична литургия, толкова рутинна за него, колкото и пиенето на зелен чай с ястието.

Приключи с порцията пържени скариди и раци и надигна чашата си с чай. Почти беше станало време да тръгва и в съзнанието му сякаш цъкаше невидим часовник, който отброяваше секундите назад. Винаги бе мразил този момент. Никога не можеше да престане да брои минутите до следващата среща. Малкият часовник в главата му работеше тихо, като шепот, но някак си винаги заплашваше да погълне всяка друга мисъл. Това бе едно безмилостно, тихо мъчение и продължаваше вече трийсет години. Никога не забравяше за това време, дори насън. Беше цяло чудо, че все още не бе полудял.