Марк Хеншоу - Червената клетка

Тя вече тичаше с пълна сила и никой боец, натоварен с оръжие и екипировка, не можеше да я настигне. Насочи се към уличката вляво и се помоли в тъмното да не я чака засада.

Зави на ъгъла и не видя светлина в другия край. Няма светлина; няма СЕБИН, осъзна тя. Няма изход. Кира опита да спре, но се хлъзна върху гладкия, мръсен бетон и полетя към стената. Вдигна ръце, за да омекоти удара. Падна, ала бързо се отблъсна и отново скочи на крака.

Втората уличка бе на още десет метра. Кира пробяга разстоянието за три секунди. Ала точно тогава видя как мъж в черна униформа, застанал зад ъгъла, вдига оръжието си. В този миг тя тичаше презглава и не можеше да спре по негова заповед, дори и да искаше. В движение Кира вдигна ръка, удари го в гърлото с длан и това беше достатъчно, за да го извади от равновесие и да го запрати на мократа земя. Войникът се преметна и падна по гръб, изкрещявайки от болка. Опита да се надигне, но не можа и продължи да стене, гърчейки се на земята…

Звукът от няколко пронизителни изпуквания прониза шума от трафика на магистралата. Idiota!, изкрещя някой. Кира хукна в мрака, молейки се да не се препъне в разхвърляните наоколо боклуци…

Чу зад себе си трополящи стъпки. Не знаеше колко войници я преследват, но не обърна глава да погледне. Съдейки по звука, те влизаха в уличката, от която тя вече се измъкваше.

Кира забави ход за малко. Минаваше полунощ и по тротоара не се виждаха никакви пешеходци. Зави надясно и продължи да бяга, без да знае къде е следващата й спирка. Еl Museo de los Ninos се намираше на север от нея, може би на двеста метра. Кира пое към него с пълна сила. Дишането й бе накъсано, сърцето й туптеше бясно. След удара ръката я наболяваше…

Тя стигна до Museo. Сграда със странна форма, модерна южноамериканска архитектура, хиляда причудливи ъгъла, обградени от дървета, външни павилиони и табели. Имаше много места за един беглец да се скрие от преследвачите си. Тя трескаво се огледа. Сега стъпките зад нея се чуваха по-надалеч, почти се губеха в уличния шум от колите, които все още пътуваха. Някъде прозвуча сирена и Кира допусна, че е заради нея. Преследвачите явно вече викаха подкрепление по радиостанциите си. Мишената бе избягала от клопката и ако преследването продължеше достатъчно дълго, в него щяха да се включат и коли. Трябваше да продължи да ги заблуждава за посоката си.

Кира тичаше между сградите, преодолявайки трудно различимите препятствия в тъмнината. Бягаше толкова бързо, че се боеше да не би да не може да спре, ако иззад някой ъгъл внезапно налетеше на засада. Мина покрай музея и се втурна по улицата.

Четири преки до убежището.

Трябваше да увеличи достатъчно дистанцията между себе си и преследвачите, така че никой от тях да не я види в коя точно сграда влиза, или тя нямаше да бъде убежище за дълго. Зави надясно по Avenida Bolivar. Това бе осемлентова магистрала с дървета от двете страни и бетонна полоса в центъра. Беше добре осветена, което щеше да издаде позицията й, след като преследвачите излезеха от уличката. Трябваше да стигне до другата страна, преди това да стане. Трафикът беше слаб в този късен час, нямаше я плътната стена от коли, попаднали в задръстване.

Отново съжали, че нямаше в ръката си един глок.

Кира видя пролука между автомобилите, изчака ги да приближат, после се обърна рязко и спринтира по платното. Отне й почти три секунди да пресече осемте ленти, синхронът й беше съвършен, а трафикът остана зад нея. Преследвачите трябваше да намерят своя пролука между колите, за да пресекат безопасно. Кира зави отново надясно, после пое на север по една странична улица, докато стигне кръстовището с Avenida Mexico. Нозете й отмаляха, дробовете й горяха. Все още не можеше да вдигне дясната си ръка, която ужасно я болеше…

Три пресечки до убежището.

Avenida завиваше на североизток. Кира видя Galeria de Arte Nacional отдясно. Обърна се назад и не забеляза никого. Преследвачите вероятно все още търсеха пролука в трафика на Avenida Bolivar. Тя побягна наляво между две големи сгради, спря под бетонен свод и се облегна на една от колоните, за да си поеме дъх. Не искаше да спира, но силите й привършваха. Ударената ръка отново я заболя. Кира знаеше, че няма да може да тича още дълго. Гърдите й се надигаха, вече едва усещаше краката си. Не знаеше колко точно беше тичала, ала вече се усещаше смазана от умората и напрежението.

Погледна назад по Avenida и не видя никого. Сетне се ослуша. В далечината няколко автомобила форсираха по-бързо от необходимото, свиреха гуми. Кира залитна назад към тротоара и хукна отново, този път на север.