Марк Хеншоу - Червената клетка

Тя прекоси залата, прекара значката си през слота за сигурност и вкара кода си. Задържащите рамки се разделиха, а пазачът дори не вдигна поглед. Кира мина покрай бюрото му към асансьора, водещ до долните етажи. Прозорците отзад бяха от пода до тавана и тя видя празния двор отдолу и масивната стара сграда на Централата на няколкостотин метра. От мрака и тишината дворът изглеждаше изоставен, а това усещане беше абсурдно при размерите на старата постройка, изпълваща еркерните прозорци. Комплексът на агенцията покриваше един и половина квадратни километра от Националната гора „Джордж Вашингтон“ по булеварда „Джордж Вашингтон“ и стигаше едва на един хвърлей от река Потомак. От гледката Кира не можеше да предположи колко хора работят там. Така или иначе точната бройка бе класифицирана информация, а размерите на сградата я накараха да осъзнае колко важна е самата тя за това място.

Изобщо не беше важна. Винтче е машината.

Желанието да избяга се надигна отново в нея. Тя го потисна безмилостно, без да забавя ход, а жаждата за нещо по-силно го замести изведнъж…

Отне й три дълги минути, за да стигне до мястото, закъдето беше тръгнала. Фоайето на Бюрото за медицински услуги на първия етаж приличаше на всеки друг лекарски кабинет, което я изненада първия път, когато дойде тук. Това си беше медицински кабинет като навсякъде другаде във външния свят, но изглеждаше не на място в една правителствена сграда. Нещо повече, помисли си Кира, беше заклинен между музея на Агенцията и фоайето на старата Централа.

Кира се записа. Чакането се оказа кратко и сестрата от рецепцията я заведе обратно до стаята за преглед. Кира зае обичайното място върху масата за преглед, а сестрата не си направи труда да я увери, че някой ще дойде да я прегледа след няколко минути.

Тя забеляза, че лекарят е възрастен мъж, с посивяла коса и сбръчкана кожа, но заподозря, че е бил красавец на млади години. Той не каза нищо, докато четеше картона й, и на Кира й остана време да го огледа. Беше идвала тук веднага след Каракас и бе разговаряла с друг лекар за работата му. Тя бе сравнително проста и включваше най-вече физически прегледи и ваксинации, за да могат агентите да получат разрешение да пътуват в чужбина. Лекарите обикновено бяха най-заети по Коледа, когато трябваше да поставят безплатни противогрипни ваксини на всички, дошли при тях. Но от време на време анализаторите ги викаха за консултация за пациенти, чиято самоличност не можеха да разкрият въпреки свръхсекретните разрешения за достъп до класифицирана информация, давани на самите лекари. Кира предположи, че те се опитват да определят кога някой особено непопулярен чуждестранен лидер ще опъне петалата, чудна загадка при отсъствието на пациент за преглед.

А понякога трябваше да лекуват пациенти — като Кира — с рани или болести, получени на места, където агентите не можеха да кажат, че са били. Тя беше уверена, че това ще наруши монотонността.

— Още ли боли? — попита най-накрая лекарят. Затвори картона и го остави върху близкия шкаф.

— Да — призна Кира. — През повечето време ръката ми е скована. Шофирането става малко по-трудно.

— Каква ви е колата — с автоматични или с ръчни скорости?

— С автоматични — отговори Кира и беше благодарна за това. Да караш кола с ръчни скорости, би било истинско мъчение в трафика на околовръстното, който през повечето време изискваше постоянно спиране и тръгване. — Обикновено не усещам болката, докато не ми се наложи да направя остър завой или да настроя радиото.

— Вероятно все още имате остатъчно нараняване дълбоко навътре в тъканите — отбеляза лекарят. — Изгубили сте част от трицепса и раменния мускул. Има белези и надолу по мускула. Нараненото място не е гъвкаво, така че ще изгубите част от подвижността си. Мисля, че няма да е много, но ще го забелязвате. Десничарка или левичарка сте?

— Левичарка.

— Това е добра новина. Няма да засегне по-активната ви ръка — увери я лекарят. Кира беше сигурна, че той се опитва да я успокои, но успокоението не беше особено убедително. — Добре. Дайте да погледна.

Кира разкопча ризата си и извади дясната си ръка от ръкава, разкривайки голям, дебел медицински бинт, залепен на четири места в задната част на ръката й. Лекарят дръпна превръзката назад, отделяйки нежно лепенката от кожата й, докато се показа марлята. Имаше осемсантиметрово странично разкъсване на трицепса. Грапавите някога ръбчета по скъсаната й кожа бяха изравнени от скалпела на хирурга, после зашити и все още се държаха на две дузини шевове.