Марк Хеншоу - Червената клетка

Автомобилът на Кира беше единственият, слизащ към подхода, и затова привлече цялото им внимание. За един кратък миг тя сериозно се замисли дали да не премине през контролния пункт и натисна спирачката чак когато се примири с това, че пазачите няма да открият огън. Те просто щяха да активират пневматичните барикади и да смачкат пикапа й. После щяха да я арестуват и да прекарат останалата част от деня с нея в стаята за задържане, питайки я многократно защо един офицер от ЦРУ с валидна синя значка 19 19 Blue badge — значка, която притежава само щатният персонал от ЦРУ, за разлика от зелената значка (green badge), която се дава на волнонаемни служители, сътрудничещи на ЦРУ. — Б. пр. е постъпил толкова глупаво. Нежеланието й да отиде на работа би им се сторило много неубедително извинение.

Полицаят й даде знак да продължи с мързеливо махване на ръка по военному. Кира вдигна стъклото и усили парното докрай, за да може кабината да се загрее отново, след като топлият въздух беше излетял навън.

Моля ви, пуснете барикадите, помисли си тя и остана изненадана от това колко сериозна е молбата й. Пневматичните тарани имаха достатъчно сила да смачкат купето на пикапа наполовина и дори да го преобърнат по таван върху замръзналия асфалт. Но мисълта за безопасно пътуване до болницата не й се струваше никак по-лоша от мястото, закъдето се беше запътила в момента.

Рейнджърът й премина над затворените хидравлични порти, барикадите не се надигнаха от пътя отдолу и Кира въздъхна не от облекчение, както осъзна, а от леко разочарование. Не беше стъпвала в Централата от шест месеца. Не трябваше да се връща поне още шест, но този план се провали и никой не беше доволен от това. Днешното й посещение не беше по нечий избор, неин или на някой друг, и тя се дразнеше от мисълта, че ще трябва да прави същото пътуване всеки ден оттук нататък. Може би новото назначение щеше да е кратко. Работата в Централата не бе една от амбициите й.

Тя мина пред сградата на старата централа (ССЦ), която й предложи изглед, най-познат за онези, които бяха виждали съоръжението само по телевизията. Избра дългия, заобиколен път, но не бързаше за никъде. Входът откъм булевард „Джордж Вашингтон“ се намираше пред нея и би било лесно да завие надясно, да излезе от двора и да се прибере у дома. Зави наляво, след като спря на стопа, и чака там цели десет секунди. По пътя нямаше други коли.

Това е моето момиче.

„Локхийд А-12“ 20 20 Едноместен разузнавателен самолет, конструиран специално за ЦРУ и летял от 1963 до 1968 г. — Б. пр. се извисяваше над пътя, навирил нос върху три стоманени пилона, и Кира се усмихна за пръв път тази сутрин. Обичаше самолета. Така и не успя да вземе лиценз за пилот въпреки детските си амбиции, понеже родителите й никога не искаха да харчат излишни пари. За това тя се ограничи в четене за самолети и стоеше с часове в Космическия музей „Смитсониън Еър“ и пристройката му на летище „Дълес“. При последното й посещение в двора на Агенцията тя се покачи на бетонната фасада, обграждаща самолета, и докосна студеното, черно крило. Това бе най-емоционалното й изживяване от двайсет и пет години насам. Кира все още се чудеше какво би било да полети като в шедьовъра на Кели Джонсън на 27 километра височина, подпалвайки въздуха със свръхзвукова скорост.

Самолетът остана зад нея и приятните й спомени секнаха.

Хората с повече часове за убиване, както изглежда, почти всички, бяха оставили закрития паркинг почти празен. Кира влезе на едно място на долното ниво до входа, изгаси двигателя и се замисли дали да не го запали отново и да отпраши.

Просто го направи. Или и утре ще трябва да се върнеш и да направиш точно същото.

Излезе от пикапа, преди да успее да се разубеди.

Вятърът отвяваше сняг от преспите, струпани в двора, и го хвърляше на пътеката й. Не си направи труда да вземе шапка и ръкавици, а вместо това пъхна ръце в джобовете на палтото си. Лицето й измръзна. Бузите и ушите й бяха изтръпнали, когато стигна до стъклените врати в новата сграда на Централата, и пареха болезнено, докато минаваше през завесата със затоплен въздух. Чашка скоч би стоплила стомаха й по-бързо от кафето и за секунда тя пожела да си има плоско шишенце с нещо по-силно. Ала импулсът й угасна бързо. Да се срещне с директорката на ЦРУ вмирисана на алкохол още преди обед, щеше да убие всичко от кариерата, която все още й беше останала.

Фоайето приличаше на малка катедрала. Беше неосветено, дълго трийсет метра, оградено от двете страни с тъмносиви мраморни колони до бронзови скулптури и стандартни сиви пластмасови седалки по стените. Сивосинкавият килим, осветен единствено от емблемата на ЦРУ в центъра, си пасваше със странния мрак, необичаен за обикновено светлото пространство. Кира вдигна очи и видя, че полукръглият стъклен таван е покрит със сняг. Той закриваше слънцето и размиваше цветовете в сивата, филтрирана светлина. Входът бе празен, с изключение на служителя от охраната на бюрото в далечния край на фоайето. Лампата му за четене създаваше малко балонче от топла светлинка в мрака.