Крис Райън - Господари на войната

Пикапът потегли отново. Стомахът на Дани го присвиваше. Сблъсъкът с Таф беше преобърнал живота му с главата надолу за втори път през последните два дни. Сякаш всичките му опорни точки бяха изчезнали и вече не беше същият. Даваше си обаче сметка, че ако за момент се отпусне, всичко ще отиде по дяволите и никога няма да се върне у дома. Налагаше му се да остане бдителен и да не престава да мисли. Асу беше гадно копеле, но дори и армията му да не се състоеше от невръстни деца, които щяха да загинат заедно с него, Дани беше длъжен да изпълни задачата си докрай. Британското правителство държеше на Асу. В момента това беше най-важно от всичко.

Пикапът намали скоростта, което означаваше, че наближават града. Дани надникна над капака на каросерията и видя в далечината няколко сгради. Малка джамия с ярко осветено минаре. Празен универсален магазин със счупени прозорци. Чу шум от прелитащ наблизо хеликоптер.

Бяха пътували в продължение на двайсет минути, когато спирачките на пикапа изскърцаха и той се закова на място. Картечницата се плъзна по пода и се удари в задния капак на каросерията. Тялото на Дани се стегна. Сред шума от двигателя той успя да различи мъжки глас, който идваше откъм предната част на пикапа. Мъжът крещеше нещо на арабски. Башеба му отговаряше кратко. След трийсет секунди мъжът престана да крещи. Чуха се стъпки. Мъжът заобикаляше пикапа. Върхът на главата му се показа над каросерията. Беше с шапка, която беше част от униформата на сирийската армия.

Дали беше сам? Дани беше чул само един глас, но това не означаваше нищо. Ако с него имаше и други войници, не би било разумно да стреля, защото щеше да привлече вниманието им. Трябваше да действа безшумно, за да спечели няколко ценни секунди. Грабна лоста и изпълзя до задната част на пикапа. Бъкингам дишаше тежко. Дани му направи знак да мълчи.

Войникът застана пред капака на пикапа, отвори го, ококори очи и вдигна автомата си. Дани обаче беше по-бърз. Лостът издрънча глухо, стоварвайки се върху главата на войника.

Двамата с Бъкингам слязоха от пикапа. Улицата беше пуста. От двете й страни на около трийсет метра от мястото, където се намираха, сред отломките от бетон и стърчащите от тях железа, имаше по един варел, в който гореше огън. Около варелите се бяха скупчили хора. Дани вдигна автомата, надникна покрай каросерията на пикапа и видя, че пътят е блокиран от паднал телефонен стълб. Даде знак на Бъкингам да го последва, стигна до кабината, отвори вратата откъм мястото, на което седеше Башеба, и попита:

— Далече ли е оттук тайната квартира на Асу?

— Не, на около петстотин метра е.

— Слизайте. Ще продължим пеша. Башеба, ти ще ни показваш пътя.

— Боли я кракът — каза Клара. — Ще трябва да й помагам.

Дани кимна.

— Ти ще вървиш след тях, Бъкингам. Аз ще бъда последен. Не се отдалечавайте един от друг. Ако чуете изстрели, ще легнете на земята. В случай, че нещо се случи с мен, ще вземете оръжието ми и ще продължите към квартирата на Асу. — Тримата го гледаха втренчено. — Тръгвайте!

Придвижваха се бавно. Башеба куцаше и нямаше смисъл да я пришпорват. Дани се оглеждаше във всички посоки с вдигнат автомат, докато четиримата се промъкваха в този призрачен град. Башеба ги водеше покрай наскоро загаснали огньове. Дани чу зад гърба си шум от автомобили и крясъци. Явно пристигаха подкрепления.

Улицата пред тях беше преградена с бариера. Петдесет метра преди бариерата завиха надясно. Минаха покрай един изоставен напряко на улицата танк с графити на арабски. Двайсет метра след него завиха наляво и изминаха още сто метра.

— Колко още трябва да вървим? — попита Дани.

Но не успя да чуе отговора на Башеба.

Над тях прелетя самолет. Дани вдигна глава и видя, че е „МиГ“. След няколко секунди от него се изсипаха бомби. Земята се разтресе толкова силно, че четиримата паднаха. След секунда над тях прелетя още един самолет и от него също се изсипаха бомби. Ушите на Дани заглъхнаха. След като шумът утихна, той вдигна глава. На петдесет метра пред тях от едната страна на улицата се беше издигнал облак от прах, в средата на който имаше оранжево кълбо от пламъци. Облакът се приближаваше бързо и след няколко секунди ги обгърна отвсякъде. Беше гъст, черен, задушлив и горещ. Опари кожата на Дани и опърли косата му. Затъмни луната и всичко потъна в мрак. Дани се ориентираше за местоположението на останалите по кашлицата им. Чу как някой повърна.

Изминаха петнайсет секунди. Облакът започна да се сляга. Дани различи тъмните силуети на Бъкингам и на жените върху земята до себе си.