Крис Райън - Господари на войната

— Не ставай смешен — намеси се Бъкингам. — Аз съм напълно в състояние да…

— Ти ще се качиш отзад с мен, за да мога да те гледам какво правиш — сопна му се Дани и се обърна към Клара. — Няма да спираш, освен ако не почукам три пъти на кабината. Разбра ли?

Клара кимна и попита:

— Къде отиваме?

— Далеч оттук — отвърна Дани.

Нямаше никаква представа какво ще предприеме по-нататък. Щеше да мисли за това, след като стигнеха до някое безопасно място.

— Дали ще убият Асу? — попита Башеба.

Дани погледна към палатката. Дали Таф и хората му щяха да се откажат от плана си? Едва ли. Той беше свързан с пари и Дани вече беше разбрал, че за Таф парите са всичко. Кимна на Башеба и се приготви да се качи в пикапа. Тя обаче хвана ръката му с изненадваща сила и каза:

— Синът ми е с Асу. Ще убият и него.

— Съжалявам.

— Вече загубих единия си син — прошепна Башеба. — Трябва да ми помогнете да намеря другия.

— Не ставай глупав, Блек — изсъска Бъкингам. — Забранявам ти да вършиш подобно безумие. Трябва да се доберем до чешкото посолство в Дамаск. Единствено там ще бъдем в безопасност.

Дани погледна тревожно към палатката. Беше крайно време да тръгват. Хората на Сорген и на Таф всеки момент щяха да придобият смелост да излязат от нея.

— Ако изоставите Башеба — каза Клара, — трябва да изоставите и мен.

В очите й се четеше предизвикателство: що за мъж си ти, след като си способен да направиш такова нещо?

— Майната ви! — извика Бъкингам.

— Затвори си устата, Бъкингам! — сряза го Дани. Поведението на жените го беше накарало да вземе решение: в никакъв случай не биваше да застава на страната на Бъкингам. — Асу е заобиколен от войници, които са още деца. — Посочи с глава към Башеба. — Сред тях е и нейният син. Ако Сорген и Таф пристъпят към изпълнение на плана си, всички ще бъдат мъртви. Трябва да предупредим Асу.

— Забранявам ти да го правиш! — изкрещя Бъкингам.

Стрелба. Един куршум рикошира в пикапа. Дани издърпа гранатата от жилетката си и я хвърли към четиримата войници, които бяха излезли от палатката.

Последва трясък, придружен от писъците на двама от войниците.

— Качвайте се! — изсъска Дани. — Веднага! — Сграбчи Бъкингам и го завлече до задната част на каросерията. Свали капака и го бутна вътре. — Легни долу!

Бъкингам не се нуждаеше от допълнително подканяне — легна на пода и повече не мръдна. Дани застана до картечницата. От нея висеше лента с патрони 50-и калибър. След като Клара запали двигателя, Дани завъртя картечницата върху триногата и започна да стреля по двамата войници, които бяха оцелели след взрива. Те се разтресоха силно и паднаха на земята.

— Господи! — извика Бъкингам.

Пикапът потегли.

Трябваше да извади от строя останалите пикапи, но не искаше да губи време, затова реши да го направи в движение. Насочи картечницата и стреля по всяка една от колите. След като се бяха отдалечили на четирийсет метра от лагера, две от тях избухнаха в пламъци. Останалите бяха с надупчени от куршумите кабини и каросерии, с раздробени гуми и строшени стъкла.

Тяхното превозно средство увеличаваше скоростта. Шейсет метра. Осемдесет. От палатката бяха излезли войници и стреляха, но куршумите падаха на двайсет метра от него. Дани си помисли, че, ако Таф беше стрелял, със сигурност щеше да го улучи. Дали просто не му беше дал още една възможност да избяга? Докато картечницата трещеше в ушите му, той свали от жилетката си прибора за нощно виждане, доближи го до окото си и го насочи към лагера. Около голямата палатка се бяха скупчили хора. Появи се Сорген. Изглеждаше нелепо в белия дишдаш, докато размахваше ръце и раздаваше заповеди. Дани обаче търсеше един определен мъж. Таф. Таф беше застанал до входа на палатката, без да обръща внимание на счупения си нос, а очите му следваха отдалечаващия се пикап. Можеше да е трик на собственото му въображение, но на Дани му се струваше, че втренчения поглед на Таф преминава през оптичния прибор за нощно виждане и директно прониква в главата му.

После Таф се обърна и влезе в палатката.

Макс Сондърс реши, че причината е в простатата му. Докато беше в армията, пикаеше, преди да си легне, а после — чак след като се събудеше на сутринта. Сега ставаше по три пъти през нощта и дълго чакаше остатъците от „Сен Емилион“ или от „Чивас регал“ да се изцедят в порцелановата чиния в модерната, облицована с мрамор, баня, сякаш течаха от кафемашина. Трябваше да отиде на преглед, но не му харесваше идеята някой индийски лекар с тюрбан да му оглежда патката, или още по-лошо — да му бърка с пръст в задника. Потрепери и прогони мисълта от главата си.