Крис Райън - Господари на войната

— Какво, по дяволите, искаш, Сондърс? Аз съм зает човек.

Двамата никога не се бяха харесвали особено.

— Искам да ти съобщя точното място, на което ще бъде през следващите няколко часа добрият приятел на твоето правителство Асу, заедно с командирите си — изрече бързо Сондърс. — Срещу малко възнаграждение, разбира се.

Садик изглеждаше заинтригуван. Сънливостта изчезна от гласа му.

— Как разбра?

— Имам си начин, приятел.

— Къде е той?

Сондърс се усмихна.

— Не обичам да бъда груб, Садик, но първо да изчистим въпроса с парите. Какво ще кажеш за седемстотин и петдесет хиляди долара?

— Половин милион.

— Не съм съгласен, Садик. Седемстотин и петдесет хиляди.

Мълчание.

— Добре. Но ще платим, след като се справим с Асу.

— Естествено. Нямаш представа какво облекчение е за мен да знам, че мога да ти вярвам. Би било жалко и страшно неудобно за теб, ако се разчуе за твоите хомосексуални забежки през ученическите ти години, нали? Онези снимки, Садик. Биха накарали всеки мъж на твоята възраст да припадне. Доста се изръсих за тях, но искам да те уверя, че за момента са на сигурно място.

Отново настъпи мълчание.

— Къде е той? — попита Садик.

Сондърс повтори адреса, който му беше дал Таф:

— На Фарес ал Калдун, № 35.

— Този район е гъстонаселен.

— Това не е мой проблем, приятелю. А и в крайна сметка нима няколко трупа в повече биха били от значение?

Садик обаче беше прекъснал връзката.

Сондърс остави телефона върху бюрото си и си пое дълбоко въздух. Беше доволен от резултата от проведения разговор. Винаги му беше приятно да сключва сделки с режими, които се страхуваха, че краят им скоро ще настъпи, защото можеше да разчита, че ще действат решително.

Тази нощ на жителите на Хомс и на всички, които имаха неблагоразумието да пребивават в момента в него, им предстоеше да преживеят няколко часа на нечувана жестокост. Макс Сондърс се утешаваше с тази мисъл, докато се качваше обратно по стълбището към спалнята.

23:57 ч.

Беше горещо и задушно, макар че наближаваше полунощ. Звездите светеха ярко. Дани почука три пъти на кабината на пикапа. Клара отби встрани и спря.

Бяха пътували в продължение на петнайсет минути и Дани изчисли, че са се отдалечили с трийсет километра от лагера на Сорген. Беше се вглеждал непрекъснато в тъмнината през прибора за нощно виждане и не беше забелязал някой да ги преследва. След осем километра щяха да стигнат до покрайнините на Хомс. Тогава картечницата в каросерията на пикапа щеше да привлече повече внимание, отколкото би му се искало. Започна да я разглобява.

— Защо го правиш? — попита Бъкингам.

— За да не се набиваме на очи.

— Виж какво — продължи Бъкингам и се изправи непохватно, — съжалявам, че не те послушах, когато настояваше да се откажем от операцията. Но наистина ли е необходимо да предприемаме това? Ако жените възнамеряват да постъпят неразумно, нека да го направят. Ние можем… — Посочи с палец назад през рамото си. Дани се взря в него с отвращение, но Бъкингам сякаш не забеляза и продължи: — Изведи ме оттук и аз ще се погрижа Министерството на отбраната да ти се отплати подобаващо. Мога да го направя, разбираш ли? Имам достатъчно връзки.

— Ти си едно голямо лайно, Бъкингам. Ако зависеше от мен, отдавна да съм те изхвърлил от Министерството.

— По дяволите, момче…

Дани обаче нямаше желание да го слуша. Блъсна го обратно на пода на пикапа и каза:

— Няма да мърдаш оттук.

Скочи от каросерията и се приближи до кабината. Отвори вратата откъм страната на шофьора. Клара стискаше волана и се взираше напрегнато пред себе си.

— След по-малко от десет километра ще стигнем до града — каза Дани. Погледна към Башеба и попита: — Можеш ли да покажеш на Клара пътя до тайната квартира на Асу?

Кръвта от раните върху бузите й беше започнала да се съсирва. Тя кимна.

— Ако някой ни спре, опитай се да му отвлечеш вниманието.

— Ами ако не успея?

— Не се притеснявай, ако се наложи, аз ще се намеся. Двамата с Бъкингам ще се скрием отзад. След като уведомим Асу за заговора срещу него, веднага ще тръгнем към ливанската граница. Има ли къде да заведеш сина си, ако го открием?

— Да — отвърна Башеба.

— Добре. Продължаваме. — Видя, че Клара е изплашена, и я окуражи: — Справяш се добре.

Тя му кимна с благодарност, докато той затваряше вратата.

Дани скочи в каросерията, вдигна капака, легна по корем и насочи автомата си към задната част на пикапа. Напипа до себе си някакъв лост. Помисли си, че би могъл да му послужи, ако се натъкнат на засада. Нямаше нужда да казва на Бъкингам да не вдига глава. Той се беше свил в ъгъла и изглеждаше така, сякаш се опитваше да изчезне. Жените бяха сто пъти по-смели от него.