Джак Кърли - Колекционери на смърт

Форие разпери ръце, завъртя се и се засмя като радостно дете:

— Nous traversons le coeur de Dieu!

Обърнах се към „преводачката“.

— Казва, че всички преминаваме през сърцето на Бог.

Бяхме поразени. Някак си благодарихме на Трей Форие за оказаната помощ. Сбогувахме се и тръгнахме по коридора, но едва бяхме изминали няколко метра, той извика:

— Amis! Приятели!

Обърнахме се. От разстояние лицето му не изглеждаше толкова уродливо. Стори ми се, че не съм виждал толкова щастлив човек.

— Le monde pense c’est sur parce qu’il’le s ici…

С Хари нетърпеливо погледнахме Данбъри, тя побърза да преведе:

— Хората мислят, че са в безопасност, защото са го затворили тук. Трей пък смята, че той е в безопасност, тъй като хората са отвън.

Форие ни махна и ни обърна гръб. Спря за миг, наведе се да поправи нещо в невидимото изображение на пода, после влезе в стаята си.

Тръгнахме към паркинга. Слънцето сложи на раменете ни топлите си длани, въздухът беше сладък като мед.

— Хрумна ми нещо… — промърмори Данбъри. — Сигурно ще ме помислите за глупачка, но ми се струва, че картините му съществуват. Че в едно друго измерение стените на този страховит затвор са покрити с невероятни изображения.

— Има ги, ако повярваме в тях — обади се Хари. — Важното е да вярваш, нали така? — Отвори задната врата на колата и ни направи знак да се качим: — Вие двамата седнете отзад. Аз ще карам.

Подчинихме се. Той включи на скорост (нещо страховито застърга), едва не заби автомобила в някакъв храст, но в последния момент изправи волана и най-сетне се изплъзнахме от зловещата сива сграда. Вече пътувахме по магистралата, когато партньорът ми удари с юмрук по волана и се засмя:

— Хей, Карс, помниш ли оня Рафаел, дето вулканизира спуканата ни гума?

— Още не ме е хванало старческото малоумие, братле. Помня събития, които са се случили преди десет дни. Защо питаш?

Хари се наведе (автомобилът застрашително се насочи към отсрещното платно) и заопипва под таблото, сякаш търсеше нещо:

— Преди четири години малкият брат на Раф се беше забъркал с някаква банда. Очакваше го пандиз, ако продължава в този дух. Взех го у дома за два дни и се опитах да му вкарам малко ум в главата. Ако щете вярвате, но хлапето излезе свястно и разбра за какво става дума. Сега е студент. С Раф се знаем отдавна, той е наясно какво ми харесва. Оня ден явно е решил да ми се отблагодари заради братчето си.

— Така ли? Да не би да ти е сложил в багажника резервна гума?

Хари продължаваше да бърника под таблото. Нещо изщрака. Гласът на Мъди Уотърс забумтя от скритите тонколони.

— Имаме си музика, братле! — Партньорът ми повиши глас, за да надвика певеца.

— Голяма работа сме! — възкликна Данбъри.

Хари се ухили в огледалцето за обратно виждане:

— Затегнете коланите, деца. Ще ви отведа до дома.

Данбъри се сгуши в мен, целуна ме по страната. Изпрати въздушна целувка на Хари. Той натисна до дупка педала за газта и автомобилът се понесе към моята къща. Щяхме да пристигнем навреме, за да се насладим на залеза…

Единственото, което можехме да направим след дългото пътешествие през сърцето на Бог.