Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Знаеш ли какво стана през онзи ден в съда? Преди да ми каже да преследвам прекрасното изкуство, умиращият Хекскамп ми прошепна нещо.

— Какво, Джейкъб?

— „Тя излъга.“

— Е, и?

— Не се ли… досещаш, Райдър? — Гласът на Уилоу все повече отслабваше. — „Тя излъга.“ Калипсо е обещала на Хекскамп, че ще го спаси, вместо това е изпратила някого да го убие.

— Ясно. За нея тази игра е била приключена. Била е готова да продължи напред.

Той поклати глава, подпря се на лакът:

— Преследвай изкуството. Едва сега разбрах какво означава това. Хекскамп ме е молел да проследя Калипсо — любовницата му, която в крайна сметка го уби. — Отново се позасмя, но личеше че силите бързо го напускат. — Цели… трийсет и пет години… съм отмъщавал заради Марсдън Хекскамп.

— Важното е, че отстрани Калипсо. Беше машина за убиване, жестоко чудовище. Ти спаси живота на много хора, Джейкъб.

Уилоу поизвърна очи към мъртвата и прошепна:

— Дано да е така. — Отпусна глава върху гърдите ми, погледна ме — лицето му бе спокойно. И двамата знаехме какво ще се случи.

След около минута станах свидетел на сетния миг на Джейкъб Уилоу. От очите му не рукнаха потоци тиня, не се загърчиха червеи. Все едно нещо привлече вниманието на стария детектив и той тръгна в тази посока.

Инспектор Бернар Латрел не ме беше забравил. Изпрати ми с експресна поща някакъв голям плик. Вътре намерих голяма цветна снимка и кратко писъмце:

Това е фотография на живописно платно, което е било откраднато през 1969 година. Ако някога го намерите, ще преплувам Атлантическия океан, за да го видя.

Извадих снимката и излязох на терасата да я разгледам на светло. После се обадих на доктор Проуз, на Данбъри и накрая на Хари:

— Отиваме в приюта, братле.

— Не ти ли стига ужаса, който изживя, Карс? Защо да се виждаш с Джереми? Аз определено нямам желание.

— Не отиваме при него, а при Трей Форие. Ще пропуснеш много, ако не дойдеш, повярвай ми.

Докато пътувахме към приюта-затвор, лежах на задната седалка, размишлявах и много рядко обелвах по някоя дума. Хари и Данбъри често се споглеждаха, ала не ми задаваха въпроси.

Ванджи направи изключение и разреши тримата едновременно да се срещнем с Трей Форие. Влязохме в стаята му. Обзавеждането беше спартанско — само легло, стол и бюро. В единия ъгъл стоеше вехт кожен куфар. Стените бяха бели.

— Хари, запознай се с Трей Форие.

Партньорът ми протегна голямата си лапа. В продължение на няколко секунди Форие разглежда лицето му, после за моя изненада леко докосна дланта му. Облегнах се на стената, притиснах плика до гърдите си. Данбъри отново влезе в ролята на преводачка.

— Искам да поговорим по два въпроса, Трей — започнах. — Твоя картина се е озовала извън тази сграда. На нея бях изобразен аз. Знаеш ли как се е случило?

Той хвана брадичката си и се замисли. Очакването ми се стори безкрайно.

— Je soupconne qu’il s’est il y a des anees. .Te suis venu ici, j’ai recontre vorte frere…

— Мисля, че е станало преди много години. Дойдох тук, запознах се с брат ви. Беше тъжен, защото нямаше ваша снимка. Още му се сърдехте заради престъпленията, които беше извършил, и отказвахте да му изпратите фотография. Като видях колко страда, предложих да ви нарисувам.

Приближи се до вехтия куфар и го отвори. Данбъри превеждаше, без да се запъне, затова имах усещането, че с Трей разговаряме на един и същ език.

— Когато пристигнах тук, ми разрешиха да си донеса няколко лични вещи. Между тях бяха тези малки етюди… — Извади няколко картини върху платно, вдигна ги да ги видим. Бяха невероятни. После ги обърна обратно и посочи белите гърбове. — Преди няколко години Джереми ме предупреди, че ще го посетите. Наблюдавах ви през прозорчето на вратата, докато минавахте по коридора, и запаметих чертите ви. Направих няколко скици с молив на гърба на едното платно. Забранено ни е да притежаваме остри предмети включително моливи, но ние си имаме начини да се снабдим с каквото ни трябва. Накрая брат ви каза, че съм постигнал съвършената прилика; тогава нарисувах портрета ви с мастило върху хартия. Джереми пази рисунката в чекмеджето си и често я гледа. Разбира се, никога няма да го признае пред вас.

Изплаших се, че ще се разплача. Стиснах клепачи, преглътнах — стори ми се, че буца е заседнала в гърлото ми.

Форие отново заговори, Данбъри преведе:

— Винаги изтривах скиците. Не исках никой да разбере, че рисувам. Лекарите щяха да се захванат с мен, ако откриеха с какво се занимавам.