Джак Кърли - Колекционери на смърт

Джейкъб Уилоу слезе от пикапа, обувките му затънаха в пясъка. Колата на Райдър я нямаше нито на алеята, нито под къщата. Бившият детектив се качи на верандата. Почука на входната врата, обърна се и се огледа. На „улицата“ имаше три къщи, след които започваше рехава гора. Едната постройка беше голяма и луксозна, къщите на Райдър и на другите му съседи бяха далеч по-скромни. Това не им пречеше да струват майка си и баща си заради местоположението на брега на океана. Задънената улица означаваше, че по нея минават само колите на обитателите на трите къщи. Накратко, мястото беше спокойно и уединено, истинско райско кътче.

Уилоу отново почука. И този път никой не отвори вратата. Той слезе по стълбите, прекоси разстоянието под къщата. Заобиколи масичките за чистене на риба и за пикник, също и каяка. Излезе от другата страна и погледна към терасата. От единия прозорец — може би на кухнята, струеше светлина. Уилоу пак се мушна под къщата, ослуша се, но не чу нито стъпки, нито звук от телевизор или радио. Върна се при пикапа и взе мобилния си телефон, за да позвъни на Райдър, ала си спомни предупреждението му, че линията трябва да е свободна, защото очаквал важно съобщение.

Въздъхна, хвърли телефона обратно на седалката. Понечи да седне зад волана, но си помисли: „Какво съм се разбързал? Може Райдър да е отскочил до магазина.“

Затвори вратата на пикапа и тръгна към стъпалата пред притихналата къща. Сложи си тъмните очила, придърпа на челото си широкополата шапка и седна под палещото слънце; умираше за още една цигара.

Чух как шофьорът на колата, която мина по алеята към къщата ми, изключи двигателя. Дизелов двигател… Помъчих се да си спомня кой мой познат кара автомобил с дизелово гориво.

Уилоу! Пикапът му „Додж Рам“ беше на дизел. При последния ни разговор преди около час му казах, че няма да мърдам от къщи, защото чакам да ми съобщят важна информация. Възможно ли беше да го е обзело лошо предчувствие, да е взел ферибота и сега да е тук, на острова?

Нямаше да се учудя, ако е послушал интуицията си.

За миг се обнадеждих, после ме обзе още по-силно отчаяние. Въпреки че Уилоу се намираше на петнайсетина метра от мен, нямаше как да го известя къде съм. Отгоре на всичко Лидия щеше да се върне всеки момент; Бог знае какво можеше да се случи, ако тя познаеше стария детектив.

Дълбоко замразената глава на Рубин Койл, намираща се на сантиметри от коленете ми, подигравателно се взираше в мен.

Уилоу се изправи и се протегна. Нямаше смисъл да виси тук, Райдър вероятно беше отишъл в Мобил. Погледна към океана и забеляза нещо да се движи успоредно с брега на петнайсетина метра навътре. Мушна се под къщата, излезе от другата страна и застана до водата, като понамести тъмните си очила.

Едва сега видя гръбната перка на малка акула, която плуваше в плитчините между брега и пясъчните наноси и гълташе малките рибки. Хрумна му, че тези морски хищници са вечно гладни, сякаш са „програмирани“ да се тъпчат непрекъснато. Погледа, докато акулата изчезна в по-дълбоки води… или се притаи сред наносите, за да дебне нови жертви.

После нахлупи шапката си, за да не я отнесе внезапно усилилия се вятър, и тръгна обратно към пикапа. Докато се изкачваше по дюната, чу хрускането на пясък и раковини под колелата на някаква кола. Вдигна глава с надеждата, че Райдър се връща, но видя някакъв син джип, шофиран от жена. Тя любопитно го изгледа, после приятелски му махна. Той също вдигна ръка за поздрав и загледа непознатата, която спря джипа пред съседната къща, слезе и с грациозността на пантера се запъти към стълбите.

Лидия влетя в дневната; веднага забелязах, че е намръщена като тъмен облак. Изгледа ме злобно, отиде в кухненския бокс и взе да ровичка в чекмеджетата. Ядосано хвърли едно, на пода се раздрънчаха прибори за храна. Тя се върна с дълъг нож за обезкостяване на риба, клекна до мен, дръпна лепенката от устата ми и притисна острието до шията ми:

— Около къщата ти обикаля някакъв човек. Не му видях лицето, но ми се стори, че е възрастен. Кара черен пикап. Кой е този тип?

Черен пикап! Значи наистина беше Уилоу. Ала тя не го беше познала.

— Не знам — избърборих.

Лидия допря ножа до вратната ми вена:

— Не ме лъжи! Кой е този, мамка му?

— Може да е… клиент.

— Клиент ли? За какво?

— Ами… в свободното си време водя туристи на риболов. Понякога местните хора ме препоръчват. Виж дали върху колата му има приспособления за поставяне на рибарски пръчки.