Джак Кърли - Колекционери на смърт

Спомних си самохвалната реч на Лидия и разбрах какво се е случило.

— Картините ви са били откраднати, нали? — попитах.

— Да. Изглежда, дори тук има крадци. — Форие посочи куфара. — Вече го заключвам.

— Нарисувал си зад мен Айфеловата кула, Трей — промълвих. — Защо?

— Това е изглед от един малък парк. Навремето беше любимото ми място в Париж. Джереми ми разказа за ужасното ви детство, затова реших да ви нарисувам там, където витаеше щастието.

— Благодаря — прошепнах.

— Какъв е вторият въпрос, по който искате да говорим?

Извадих от плика снимката, сложих я на бюрото. Хари и Данбъри се приближиха да я погледнат.

— Господи! — прошепна тя.

Партньорът ми пък не бе в състояние да проговори, само се блещеше.

На фотографията (явно заснета преди много време, защото хартията беше станала чуплива) се виждаше трийсетинагодишният Трей Форие — млад мъж с пламенен поглед и необезобразено лице, който стоеше до грамадна картина. На долната част на мащабното платно бяха нарисувани човешки черепи, реки от кръв и нечистотии, счупени кости — кошмарното изображение, на разрушението, което бях видял, когато Трей сглоби парченцата от маската. Златисти червеи се гърчеха сред кървищата и другите гадости.

Нагоре картината се променяше — потискащите черни, червени и кафяви тонове постепенно изсветляваха. Червеите се сливаха и образуваха призрачна фигура, която можеше да е и човешки силует.

Форие се наведе, с тънкия си пръст посочи картината:

— Les vers sont la lumiere de creation…

— Червеите са светлината на съзиданието — преведе Данбъри. — Семената на душата. Научават се да пълзят сред смъртта и мръсотията. Това е задължителен етап от пътешествието, който извежда на пътя към рая.

Фигурата се източваше и се изпълваше със сияние, напомнящо сребристата светлина в платната на Вермеер.

Преобразяващият се силует се извисяваше все по-нагоре и бе увенчан с експлозия от светлина и цветове — наситени като в картина на Шагал, въздействащи като платно на Ван Гог. Въпреки интензивността на изображението (а може би именно заради нея) картината вдъхваше усещане за спокойствие и хармония. Пътешествието бе завършило успешно.

— Невероятна е, господин Форие — промълви Данбъри.

— Беше само етюд…

— Етюд! — Хари поклати глава.

— Имате ли други картини? — попита Данбъри. — Моля ви, кажете, че имате.

Форие пристъпи към леглото си и седна. Изглеждаше и се държеше като напълно нормален човек.

— Mon cas a ete prepare au process…

— Подготвяха делото ми да влезе в съда. Срещу мен имаше важни веществени доказателства, въпреки че не бях причинил зло никому. Не съм в състояние да убия живо същество — това е ужасен грях.

— В един момент си престанал да твърдиш, че си невинен! — възкликнах. — В крайна сметка дори си признал, че си извършител на ужасните престъпления. Защо?

— A cru foi, ma vie a epargne, j’ai ete place dans une cellule tout mon proper…

— Тъй като ме смятаха за луд, ме затвориха в единична килия. Всичко беше бяло — пода, стените, тавана. Мислено измих мръсотията от стените и започнах да рисувам върху тях. И стана истинско чудо. Осъзнах, че най-прекрасните изображения се получават, когато рисуваш без бои. Без платно. Без хора, които да те наблюдават. Вече няма ограничения, свободен си да правиш каквото пожелаеш и само смъртта може да открадне творбата ти.

— Озовал си се тук.

— Стените са бели. Също подовете и таваните. Всичко е бяло. Тук е моето ателие.

Приближи се до стената и започна да дирижира… В този миг разбрах заблудата си. Той не „държеше“ палка, а четка.

Рисуваше!

— Моите картини вече са на повечето стени тук. Измина много време, докато ги създам. Ала в процеса на работата съзрях, започнах да проумявам грешките си. — Кимна към снимката, изпратена от Латрел, и добави: — Вече не съжалявам за картината, която Марсдън открадна. Повярвайте, че е нескопосана и грозна в сравнение с новите ми творби.

Отворих вратата, огледах се. Широкият коридор се разклоняваше в други коридори.

Всичко беше бяло.

Прекрачих прага Трей Форие излезе след мен. Данбъри и Хари ни последваха. Загледах се в безбрежния океан от белота и се обърнах към художника, без да осъзнавам, че за пръв път съм му заговорил на „ви“:

— Разкажете ми за новата си творба, господин Форие.

— Comme toujours, Fart du moment final…

Данбъри преведе:

— Както винаги темата е изкуството на сетния миг. Когато всичко започва отново.

Докоснах стената:

— Казвате, че картините ви са навсякъде около нас, така ли?