Джак Кърли - Колекционери на смърт

— За разлика от мен Хамърли не повярва, че Койл е колекционер. Между другото, той замесен ли е в играта?

— Уорън не може да си направи чекия, ако не разполага с видеозапис с указания — презрително се изкиска Лидия. — Само че навремето беше адвокат на Марсдън… Предполагам, че вече си се добрал и до този факт, умнико.

Кимнах.

— Наистина ти сече пипето, Райдър. Искаш ли да си поиграеш на гатанки с госпожица Калипсо? Първа гатанка: защо съм постъпила на работа тъкмо в адвокатската кантора „Хамърли, Мелбин енд Раус“? Ще ти дам един жокер — не заради способността на Рубин да посредничи в трудни сделки, въпреки че неговата репутация безспорно ми беше от полза. — Тя отново ме подритна, все едно котка си играеше с мишка. — Хайде, понапъни си мозъчето.

Спомних си, че между всичките ми приятели, които бяха запалени колекционери на картички със снимки на бейзболисти, старинни оръжия и така нататък, имаше едно сходство — знаеха всякакви легенди, свързани с избраното хоби. Отговорът ми проблесна изведнъж.

— Водила си кореспонденция с евентуалните участници в търга, като си използвала бланки на кантората. Любителите на гнусните сувенири знаят, че Хамърли е бил служебният защитник на Марсдън Хекскамп. Самият адвокат ни каза, че от време на време го търсят колекционери и се опитват да изкопчат някаква информация. Признавам, че планът ти е бил гениален.

Лидия подигравателно изръкопляска:

— Не се знаеше къде са творбите на Марсдън след смъртта му, но всеки от тези многознайковци имаше собствена теория. Повечето смятаха, че картините са останали у адвоката, или най-малкото той знае къде се намират. Писмата с официалните бланки на кантората потвърдиха подозренията им. — Тя скочи на крака и победоносно ме изгледа. — Искаха да повярват, затова им раздавах парчета от картината на Форие. Искаха потвърждение, затова им поднесох на тепсия Уорън Хамърли. Искаха удостоверяване на автентичността и получиха теб.

— Ало? Госпожа Бловайн? Отново се обажда Лидия Барстоу. Как сте? Знам и много съжалявам. Тук подобни „инциденти“ са ежедневие и вече сме свикнали. Може би ще го отстраните, ако пуснете вода с маркуча… Не, разбира се. Не казвам вие да го изчистите. Съпругът ви там ли е? Ще изчакам, благодаря.

Лидия затисна с длан микрофона на слушалката и се обърна към мен:

— Писна ми от тази пачавра Бловайн! Непрекъснато мрънка за нещо — вкусът на питейната вода бил особен, леглата били твърди, на терасата имало курешки… Ръцете ме сърбят да взема отварачка за консерви и да й извадя очите.

— Чакай малко — казах. — Ако са видели видеозаписът, в който „потвърждавам автентичността“, и са прочели дописката в „Реджистър“, вече знаят кой съм.

— Показах им ги едва след като вече бяха имали пререкание с теб. Съобщих на всички участници в наддаването, че живееш на острова; умни са и си дават сметка, че не им симпатизираш. Между другото, така изглеждаш още по… правдоподобен.

Тя отдръпна дланта си от микрофона и зачурулика в слушалката:

— Здравейте, господин Бловайн. Обажда се госпожица Барстоу. Исках да ви съобщя, че след малко ще бъда при вас, за да…

Приключи разговора, погледна часовника си, отново залепи устата ми с лейкопласт и отиде да прибере поредната тлъста сума. Няколко минути напразно се опитвах да се освободя. Хари беше при Уолкот, Данбъри — на работа. Разбира се, по някое време щяха да се усъмнят, че не съм се обадил, и щяха да дойдат да ме търсят. Само че нямаше да намерят нито мен, нито колата ми. И през ум нямаше да им мине да надникнат в къщата на съседите.

Само след двайсет минути Лидия вкара през вратата грамаден куфар на колелца.

Тя остави куфара до другите, помилва го, както се гали дете, и се ухили:

— Сигурно си забелязал изкуствените цици на онази мръсница Бловайн, Райдър.

— Трудно е да не ги забележиш.

— Адски се изкушавах да ги разрежа, та да разбера с какво са напомпани. За съжаление това щеше да провали плановете ми.

— Онези наивници още ли са живи?

Усмивката й стана още по-неприятна:

— Съобщавам на здраво овързаните и много изплашени „участници в търга“, че в една от съседните къщи ще бъде намерено мъртво ченге. После ги принуждавам да изгълтат по няколко хапчета сънотворно. Щом заспят, леко разхлабвам въжетата. След десетина часа „клиентите“ ще се събудят и ще бъдат изправени пред избор — да пропълзят обратно в дупките си и да си мълчат за случилото се, или да отидат в полицията. При втория вариант ще започне разследване и ще избухне невероятен скандал, симпатичното им хоби ще стане център на общественото внимание — нещо, от което тези сладури се страхуват, както дяволът се страхува от тамян.