Джак Кърли - Колекционери на смърт

Неволно се възхитих от проницателността на Лидия/ Калипсо и познаването й на човешката природа; повечето колекционери на вещи на серийни убийци вероятно бяха богати комплексари, жалки гротески, страхливци по рождение, които щяха да се примирят със загубата и да се скрият в своите бърлоги, за да ближат раните си.

Забих пети в пода и се преместих няколко сантиметра встрани, за да виждам лицето й:

— Един въпрос не ми дава покой, Лидия. Как портретът ми се е озовал на картинката, която си оставила при Уики?

Тя сбърчи чело:

— Какви ги дърдориш?

— На парчето платно, залепено на тавана на караваната, имаше скица с молив на човек, който изглежда като мой двойник. Била е изтрита, но в лабораторията я възстановиха. Застанал съм до метална ограда, а зад мен се вижда Айфеловата кула.

За втори път станах свидетел на странно явление — лицето й внезапно стана безизразно като маска. Очите й се замъглиха, долната й челюст увисна, дъхът й секна. След четири-пет секунди мъртвешката физиономия се смени с живо лице.

— Не знам за какво говориш — избърбори тя. Врътна се и отиде да си налее оранжада от бутилката в хладилника.

Опитах се да анализирам странната й реакция; съзнанието на Лидия/Калипсо сякаш обработи информацията, прецени, че въведените данни са недостатъчни, и ги отхвърли. Запитах се дали по този начин увредената й психика реагира на объркването — тялото й престава да функционира, докато мозъкът приема и анализира неочаквана информация.

— Откъде взе картината, която остави при Уики? — настоях.

Лидия остави на плота чашата с оранжада и отново посегна към телефона, но преди да се обади, благоволи да обясни:

— Въпреки че разфасовах платното на скъпоструващи парченца, далаверата не можеше да продължава вечно, Райдър. Именно затова започнах да планирам последния голям удар. Преди две години се добрах до източника, за да се сдобия с още малко „стока“ — предположих, че ще ми потрябва.

— Форие!

— Изръсих се три хилядарки, за да подкупя един пазач в лудницата. Казах му да вземе от Форие всичко, свързано с изкуството. Той ми достави няколко миниатюрни рисунки, които приличат на голямата картина… предполагам, Трей живее в миналото. Една залепих на тавана над разлагащия се труп на Хайди, друга оставих в бюрото на Рубин. Струваше си да хвърля трите бона, за да те държа на нокти, Райдър.

— Добре, че Форие е оцелял след побоя в Париж, а?

Тя се потупа по слепоочието:

— Явно има твърда глава… Имаш право, наистина ми се наложи да го използвам, и то два пъти.

— Ти си взела маските, изработени от него. И си продължила да убиваш. Изпитвала си потребност да го правиш.

Лидия се спусна към мен; дълбоко си поех въздух, защото очаквах отново да скочи върху гърдите ми. Ала тя коленичи и ме погледна в очите.

— Случвало ли ти се е да видиш сетния миг на един живот, Райдър? — прошепна, горещият й дъх опари лицето ми. — Онази частица от секундата, в която разбираш от какво сме направени. Мигът изтича от очите, като кал се излива на пода, в него се гърчат какво ли не гадини. Невероятно е. Ала не всеки може да го види, това е отредено на много извисени личности.

Извърнах глава, защото безумието в погледа й бе ужасяващо.

— Оставяла си маските на Форие до труповете на жертвите си — казах престорено спокойно; не можех да направя друго, освен да я накарам отново да подхване самохвалната си реч и да отвлека вниманието й от мислите за сетния миг.

Тя се подпря на главата ми, за да се изправи, и без да бърза, се върна до плота:

— Брр, ама че грозни бяха тези маски! Форие беше гениален художник, Райдър. Виждал си образци от изкуството му, не мислиш ли, че творбите му са надникване в бъдещето?

Не отговорих, само поклатих глава. Лидия продължи:

— После загуби дарбата си… може би след като му разбихме главата. Не съм виждала по-грозно нещо от тези маски. Ала те осигуряваха безопасността ми.

Взирах се в тавана и си мислех, че способността й да извлича полза от другите — Хекскамп, жената в съдебната зала, Форие — е свръхестествена. Социопатите са много опасни, защото за разлика от останалите хора не са обременени от чувства или от безбройните проблеми на ежедневието, а изцяло се съсредоточават върху желанията и целите си.

Лидия набра поредния номер и отново се преобрази в чаровна делова жена:

— Здравейте, господин Пауъл. Така си радвам да ви чуя…

След няколко минути излезе. Отчаяно се опитвах да се освободя и да изкрещя, но устата ми пак беше залепена с лейкопласт, а метлата не ми позволяваше да изтъркалям по пода. Бях безпомощен като напълно парализиран човек, затворен в клетка с вълци.