Джак Кърли - Колекционери на смърт

Погледнах замръзналото лице на Рубин Койл; очите му бяха изцъклени от ужаса на сетния миг. Запитах се как го е убила — нападнала ли го е в гръб като Борг или му се е усмихвала в лицето, когато е прерязала гърлото му?

Предполагах, че е избрала второто. Зипински е бил нищожество, наето да свърши определена работа, Койл — актьор в нейната постановка. Театралното й появяване с отрязаната глава ми подсказа, Лидия е типичен социопат — искаше жертвите й да разберат за неминуемата си смърт и да види ужаса в погледите им.

Сигурен бях, че най-подробно е изучила структурата на полицията в Алабама, открила е как и кога е създаден СОППЛ и с невероятно умение е манипулирала системата.

Твърдеше, че е на около четирийсет и пет години, но в наши дни козметичната хирургия е широко разпространена и вече не е лукс, който си позволяват само кинозвездите. Сега разбрах, че е поне с десет години по-възрастна. Бе невероятна актриса. Изглеждаше безстрашна. Манипулираше хората благодарение на интуитивното си усещане за най-тайните им желания. Алчността й беше почти осезаема — жажда за пари, власт, надмощие.

Постепенно в съзнанието ми се оформи предположение; изгледаше невъзможно, ала интуицията ми подсказваше, че съм на прав път.

Лидия Барстоу и Калипсо бяха една и съща личност.

Един от моряците на ферибота между форт Морган и остров Дофин размота котвеното въже и го пусна на палубата, боядисана в бяло. Извади цигара от пакета, облегна се на парапета и заразглежда пътниците. Повечето бяха курортисти, пристигащи на почивка с микробуси и каравани — децата посочваха чайките, които кръжаха над водата, родителите снимаха с камери приближаването на ферибота към остров Дофин, все едно беше невероятно събитие. Към някои коли бяха прикачени платформи с лодки. Имаше и неколцина колоездачи. Изглежда, всички бяха туристи, което бе обичайно за сезона.

„Този обаче не е турист — помисли си морякът, когато погледът му попадна на възрастния човек, застанал на предната част на палубата. Непознатият беше със силен слънчев загар, носеше избеляла синя риза, вехт бежов панталон и оръфани тежки обувки. — Може би навремето е бил в строителството, но не като общ работник, а като инспектор.“

Той запали цигарата и се загледа в залива, докато лоцманът насочваше ферибота към рампата. Двигателят намали оборотите, червено-бялата плуваща платформа се разтресе.

— Получаваш долар за една цигарка.

Морякът се обърна — възрастният човек незабелязано се беше приближил до него.

— Заповядайте, господине.

Извади цигара от пакета и махна на стареца да си прибере банкнотата. Щракна запалката, непознатият се приведе и с шепи закри пламъчето. Дълбоко вдъхна дима и се закашля.

— Хей, добре ли сте? — стресна се морякът.

Старецът се поусмихна, погледна цигарата:

— Запалвам за пръв път от сума ти години. Сигурно съм отвикнал.

— Откога не сте пушили?

— Оказах цигарите на 1 януари 1980 година.

Младежът озадачено го изгледа:

— Защо след толкова време отново започвате?

Непознатият дръпна от цигарата, задържа дима в дробовете си, после го изпусна през носа и се загледа в острова:

— Помага ми да чакам.

— Какво чакате?

— Отговори — промълви по-възрастният човек и отново дръпна от цигарата. — За нещо, дето стана преди трийсет и пет години.

Лидия затвори телефона, приближи се до плъзгащата се врата към терасата. Дръпна завесите и се загледа в залива; поклащаше се, сякаш танцуваше в ритъма на въображаема музика. Над къщата прелетя ято чайки — приличаха на бели пръски върху синьото небе.

Повдигнах глава и попитах:

— Как убеди другата жена да застреля Марсдън вместо теб?

Тя престана да се поклаща. Обърна се към мен. Отначало лицето й беше безизразно, ала след няколко секунди устните й се разтегнаха в усмивка. Шията й пламна, тя се задъха, сякаш беше възбудена.

Претича през стаята и скочи върху гърдите ми. Въздухът излезе от белите ми дробове. Лидия доволно се усмихваше, докато гледаше как се давя.

— Не беше необходимо да убеждавам жалката ненормалница, Райдър. На колене ме молеше да й дам черните дрехи и воала. Повтарях: „Не, Шайен, това е свещен миг.“ Глупачката се тръшкаше и пак ме молеше. Накрая въздъхнах и казах: „Добре, Шайен. Не казвай думичка никому и ще отидеш в рая заедно с Марсдън. Ще дойда при вас след няколко седмици.“ Тя дословно спази указанията ми и си пръсна тъпата глава. Ченгетата спипаха няколко други тъпанарки с размътени мозъци, които потвърдиха, че самоубилата се Плачеща жена е последователка на Хекскамп, носеща прякора Калипсо. Цялата история беше много мътна, от полицията не надушиха нищо гнило и никой не ме потърси. — Тя най-сетне отстъпи встрани, седна на канапето, изрита ме в ребрата. — Ще ти открехна нещо, Райдър. Самолюбието на Марсдън много ми помогна при поставянето на малката ми пиеса. Слуховете изостриха апетита на откачените колекционери. Да не говорим, че ги зарибих с мостри на онова, което предлагах.