Джак Кърли - Колекционери на смърт

Накрая върху плажната кърпа не остана нито едно парче. Получи се нещо, което приличаше на долната четвъртина от грамадно живописно платно, символизиращо унищожението — кръв, кости, телесни части. Раззинати черепи надничаха изпод водопади от екскременти. Миниатюрни златисти червейчета пъплеха навсякъде. От гледна точка на техническите похвати картината беше шедьовър, дело на гений, но сюжетът беше плод на болно съзнание. Какво бе вдъхновило тези адски изображения?

Форие се изправи, застана пред стената и отново задирижира призрачния оркестър. Изглежда, беше изгубил всякакъв интерес към картината.

— Кой те беше впримчил? — попитах.

Той се обърна, изгледа ме, после размаха ръце, сякаш да очертае валма дим.

— Fantomes — прошепна.

— Призраци — преведе Данбъри.

Тази дума бе последната, която чухме от Форие. Той седна на леглото и отказа да отговаря на следващите въпроси. Човекът, говорещ смислено, изчезна. Остана ненормалният, който се взираше се в стената и замечтано се усмихваше.

— Не съм виждала по-странен тип, Карсън — прошепна Данбъри.

Докато пътувахме обратно към Мобил (признавам, че карах като луд и отново наруших куп правила за движение), от Канал 14 няколко пъти телефонираха на Данбъри във връзка с някакъв репортаж за клиники за отслабване; доколкото разбрах от изражението й, тази задача изобщо не й беше по сърце. На мен се обади само Джейкъб Уилоу, за да разбере какво става. Обещах да се срещнем при първа възможност, за да го осведомя за развоя на събитията.

Закарах Данбъри до работата й. Преди да слезе от колата, тя каза:

— Имам да свърша това-онова, но не е толкова важно. Готова съм да се включа в екипа, ако Уолкот позвъни.

С лудешка скорост подкарах към къщи. Първата ми работа беше да скрия картината и да взема душ. Телефонът иззвъня тъкмо когато излизах от банята. Обаждаше се Уолкот — по гласа му разбрах, че е много разтревожен:

— Не знам какво става, но мисля, че онова, за което говорихме, ще бъде днес или утре. Потърсих двама клиенти, които разполагат с достатъчно средства да купят голяма колекция. На телефоните им имаше съобщение, че господин еди-кой си отсъства от града и ще се върне не по-рано от утре или вдругиден.

— Може пътуванията им да са свързани със служебни дела.

— И двамата са пенсионери и се занимават само с попълване на колекциите си. Досега винаги са отговаряли на обажданията ми. Друга клиентка помоли да й позвъня след два дни. Добави, че ако събитията се развият според предвижданията й, ще й е необходим специалист по реставриране на картини с маслени бои.

— Продължавайте.

— Свързах се с още един колекционер и му предложих платно от ранния период на Рамирес. Той каза, че имам късмет, още утре щял да дойде да го види.

— Е, и?

— Човекът живее в Лае Вегас и е собственик на няколко малки казина. Обясни, че утре пристига по работа в нашия район и че ще остане два дни. Поинтересува се за цената на картината, добави, че очаква да направи големи разходи и не знае дали ще разполага с достатъчно пари. Щял да ме уведоми до ден-два.

„Сигурно не знае с колко ще го одерат за колекцията на Хекскамп“ — помислих си. От друга страна, „в района“ можеше да означава, че господинът се кани да посети Билокси и Паскагула, където се намират местните казина.

Уолкот отново заговори:

— Разбира се, нямам картина от Рамирес и не знам какво да правя, когато той…

— Сигурен ли сте, че не знаете къде ще се проведе търгът? — прекъснах го.

— Казах ви абсолютно всичко, кълна се!

— Убеден сте, че търгът ще бъде днес или утре, така ли?

— Да. Чувствам, че ще се случи нещо извънредно.

Хрумна ми, че ако знам имената на тези хора, ще проверя в местните хотели… разбира се, ако се бяха регистрирали според данните в личните си карти. Но защо да се крият под измислени имена, нали според тях всичко беше законно?

— Как се казват вашите клиенти, Уолкот?

— Не мога да издам тази информация, детектив Райдър. Изпълних обещанието си към вас. Очаквам и вие да спазите уговорката ни и да ме оставите на мира.

Той затвори. Изругах грозно. Ръцете ме сърбяха да запратя в стената телефона, но се въздържах и набрах номера на Хари:

— Търгът ще се проведе днес или утре. Уолкот познава някои участници, но отказа да съобщи имената им. Само ти можеш да му развържеш езика. Ще чакам да ми съобщиш резултата.

Толкова бях напрегнат, че ми се стори, сякаш в стаите няма въздух. Излязох на терасата и се загледах в блестящото огледало на залива. Мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах изписания номер — обаждаше се Уилоу. Натиснах бутона за приемане и без предисловия казах: