Джак Кърли - Колекционери на смърт

Най-сетне пристигнахме, преминахме през строго охранявания портал. Доктор Проуз отсъстваше, посрещна ни заместникът й. До стаята на Джереми ни придружи охранител, който ме познаваше от предишните ми посещения и знаеше, че Еванджелин ми разрешава изключителна свобода в отношенията с брат ми. Преди да вкара в процепа електронната карта за деблокиране на ключалката, той попита:

— Предполагам, държите на обичайната процедура, детектив Райдър. Вратата да бъде затворена, докато сте вътре.

— Точно така. Ако почукам да ми отворите, то ще е за да взема ето това.

Оставих до стената навитата плажна кърпа, отстъпих встрани и зачаках охранителят да въведе кода. Данбъри се вкопчи в ръката ми. Обърнах се към нея:

— Притесняваш ли се?

— Малко. Неизвестността ме тревожи.

— С мен е същото. При всяко посещение не знам какво да очаквам. Между другото, не казвай на Джереми, че си репортерка. Ненавижда представителите на четвъртата власт.

— Защо?

— Смята престъпленията си за нещо като свещена вендета. Така и не прости на медиите, задето го наричаха „убиец-психопат“; убеден е, че нарочно са изопачили възвишените му цели. Както вече казах, образите в съзнанието му често са изкривени отражения на действителността.

Вратата безшумно се отвори. Джереми стоеше на една-две крачки от прага и ме фиксираше с ледените си сини очи.

Влязох в стаята:

— Здравей, Джереми. Запознай се с моята добра приятелка Диди Данбъри.

Той се вкопчи в дланта ми, издърпа ме в другия край на стаята и просъска:

— Диди ли? Коя е тази пачавра? Къде е ЕЙВА? Къде е моето сладкопойно славейче? — Въпреки че Ейва принадлежеше към омразния му пол, той беше решил, че я харесва; вероятно се беше издигнала в очите му, защото като патолог всеки ден виждаше мъртъвци.

— Много добре знаеш, че Ейва е във Форт Уейн, Джереми. Спести ми празните приказки.

Той се нацупи и каза достатъчно високо, че и Данбъри да го чуе:

— Какво работи лейди Диди? Да не би професията й да изисква дълго стоене на колене?

— Нямам време за игрички! — сопнах се. — Помоли да доведат Трей Форие.

Джереми се обърна към Данбъри:

— Братлето ми води тук всичките си курви. Чука ги пред мен…

— Млъкни, Джереми! Трябва ми Форие. Веднага!

Той скръсти ръце, затропа с крак и отново заговори на спътницата ми:

— Госпожица Ейва, предишната любовница на скъпия ми брат, е патоложка. Помежду ни имаше много общо. И вие ли упражнявате същата професия, госпожице Тити? Ако ли не, мога ли да попитам с какво си изкарвате хляба? Не ми отговаряйте, ако работата ви е такава, че не бива да се коментира в изискано общество.

— Госпожица Данбъри се занимава с проучвания и ми сътрудничи. Повтарям — нямам време за игрички. Повикай Трей.

Той повдигна вежда:

— Какви проучвания?

— Не е твоя работа.

— Какво искаш от Трей?

— Ще ти отговоря по същия начин — не те засяга.

Някой почука, вратата се открехна. През процепа надникна друг охранител — по-млад човек, когото бях виждал един-два пъти:

— Извинете, господин Райдър. Току-що застъпих на смяна. С вас се познаваме, казвам се Албърт Дженкинс. Ще бъда отвън, ако ви потрябва нещо.

— Благодаря, ще го имам предвид.

В този момент Дженкинс забеляза Данбъри и се облещи:

— Познавам ви! Виждал съм ви по телевизията.

Джереми рязко се извърна към нея и любопитно я изгледа:

— Разрешете да попитам какво работите в телевизията.

Намръщих се:

— Господин Дженкинс, искаме да останем насаме.

— Извинете. — Охранителят затвори вратата.

Джереми огледа Данбъри:

— Актриса ли сте, госпожице Биби? Мислех, че всички съвременни актриси имат големи цици. А, сетих се! Може би сте начинаеща и още ви дават съвсем малки роли. Така ли е?

Данбъри ме погледна. Свих рамене, кимнах. Знаех, че няма да я остави на мира, докато не научи истината.

— Журналистка съм, господин Брайдуел.

— Журналистка ли? — шепнешком повтори той.

— Да, репортерка съм за Канал 14 в Мобил.

Очаквах Джереми да се разбеснее и да забълва огън и жупел по адрес на новинарските емисии, уличниците, корупцията, осъдените души… обичайната му проповед, насочена срещу представителите на медиите. Но за моя изненада той скръсти ръце и се ококори:

— РЕПОРТЕРКА ЛИ? Телевизионна репортерка е дошла на крака при нищожество като мен! Дали това е най-великият миг в живота ми, МОИТЕ ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ СЛАВА? Трябва ли ми агент? Личен стилист? — Изтича до огледалото и приглади русата си коса, сякаш се подготвяше да застане пред камера.