Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Повикай Форие — процедих. — Важно е.

— Момент, Карсън. За пръв път се запознавам с човек от ЧЕТВЪРТАТА ВЛАСТ! — Тичешком прекоси стаята, тръсна се на леглото, помаха на Данбъри. — Поседни до мен, скъпа. Ще направя самопризнание и ти първа ще го научиш.

Тя се подчини и каза:

— Да започваме. Цялата съм слух.

Джереми направи кисела физиономия:

— Къде е микрофонът? Как ще ме чуят зрителите, които ме обожават?

Данбъри вдигна ръка, сякаш държеше микрофон:

— Зрителите по целия свят са затаили дъх. Какво ще им кажете, господин Брайдуел?

Той размаха пръст:

— А, не така! Първо трябва да ме представиш.

— Престани с цирковете! — сопнах се. — Бързаме.

— Направи ми удоволствието, братко. Дай ми трийсет секунди, после ще повикам Трей.

Данбъри погледна в невидимата камера:

— Днес разговаряме с господин Джереми Брайдуел, който има послание към нашите зрители. Заповядайте, господин Брайдуел, микрофонът е ваш.

— Благодаря.

Брат ми намигна на въображаемата камера, обърна се и заплю Данбъри.

Без нито секунда колебание тя го зашлеви.

Втурнах се и застанах между тях. Данбъри се отдръпна, с ръкав избърса слюнката от лицето си. Сграбчих брат ми за раменете и го разтърсих:

— Веднага повикай Форие, нещастнико!

— Съжалявам, че ви ударих, господин Брайдуел — обади се Данбъри иззад мен. — Реагирах машинално. Не исках да…

— Не се извинявай! — прекъснах я. — Постъпката му беше гадна. Повикай Форие, Джереми. ВЕДНАГА!

Той ми обърна гръб, отиде до стената, облегна се на нея, хвана края на ризата си и се престори, че си лъска ноктите:

— Запознах се с репортерка, наречена Диди, оная й работа гъмжеше от гниди, но бедният Карсън, уви, не можа да ги види.

— Ясно ми е, че никога няма да пораснеш — присмях му се. — Какво искаш, аз ли да повикам Форие?

— Няма да дойде, ако не го поканя. — Джереми продължи да си лъска ноктите. — Което не възнамерявам да сторя. Вземи си пачаврата, дето шамаросва хората, и се махай, Карсън. Може да ти излезе късметът и да я пробуташ на някой закъсал моряк на пристанището.

Изгледах го, после извиках:

— Охрана! Този човек има мобилен телефон!

Той просъска:

— Какви ги вършиш?

— Кажи „чао“ на телефона, братко.

Пазачът отвори вратата и надникна в стаята:

— Какво желаете, господин Райдър?

— Има нещо, което… — Млъкнах и се втренчих се в брат си.

— Което трябва да обсъдим с нашия добър приятел господин Форие — довърши той, като стрелкаше с поглед ту Данбъри, ту мен.

Кимнах:

— С госпожица Данбъри искаме да поговорим с Форие, но насаме. Нека брат ми го повика, после да изчака навън.

Джереми понечи да запротестира, но аз се престорих, че натискам клавишите на клетъчен телефон, после свих юмрук, сякаш го смачках. Той разбра намека, изгледа ме на кръв, обаче си замълча.

— Елате с мен, господин Брайдуел — подкани го охранителят.

Като мина край Данбъри, брат ми спря. Тя невъзмутимо го изгледа.

— И аз по нещо си приличам с журналистите, госпожице Биби — заяви Джереми. — Например интервюирах пет жени за ролята на мама. Познай какво се случи.

Данбъри повдигна вежда:

— Какво?

Той се ухили:

— Всички получиха ролята. — Врътна се, тръгна по коридора, спря, обърна се и подхвърли: — С удоволствие ще интервюирам и теб, госпожице Фифи. Ако някога се случа близо до дома ти, непременно ще се отбия.

Данбъри го изчака да се отдалечи, застана до мен, хвана ме под ръка:

— Толкова е непредсказуем! В един миг е очарователен, в следващия се превръща в отровна змия. Тръпки ме побиват от него. Все пак съжалявам, че го ударих. Беше…

— Машинална реакция. Забрави случилото се. И не си слагай на сърцето заплахата на Джереми — ще остане затворен тук до края на живота си. А сега се настрой да говориш френски. Мисля, че ще научим нещо много интересно за Трей Форие.

Пред вратата се чуха стъпки.

Форие влезе, любопитно ме изгледа, прекоси стаята. Направи ми впечатление, че е извърнал глава, за да скрие от Данбъри обезобразената половина от лицето си. Изправи се пред стената, до която преди малко стоеше брат ми, загледа се в нея, после задирижира невидимия оркестър.

Отново се запитах какво ли чува.

Преди Дженкинс да затвори вратата, взех от коридора навитата на руло хавлиена кърпа. Разстлах я на пода, за да покажа ивиците от нарязаната картина, които бях увил в нея.

— Ти си бил тайнственият парижки художник — казах; не бях сигурен доколко Форие разбира английски, но подозирах, че знае доста, ала не се издава. — Онзи, който е работел денонощно. Човекът, разгневил Хекскамп. — Посочих парчетата. — Марсдън е откраднал картината, нали? Не си го оскърбил с нищо, мразел те е заради таланта.